Ренесанс в Испания

Исторически преглед: В началото на 1492 година пада последната крепост Гранада, която е била владение на маврите. Завършва един продължителен и мъчителен период в историята на Испания,известен като Р е к о н к и с т а т а - период от седем столетия, през който испанските рицари отвоюват Пиринейския полуостров от арабските племена, настанили се във владенията на древните ибериици. Особено активни в борбата с маврите нашественици през последните десетилетия на Реконквистата са владетелите на Кастилия - испанската провинция, в която най-рано се заражда ренесансовия патриотичен порив да се освободи отечеството Испания и отделните му области да се обединят в една държава. Тази провинция изстрадва най-тежко господството на маврите и затова е най-твърдата, решителна и безкомпромисна в отвоюването на национална независимост на испанците.

Испанската благородническа каста излъчва предани на върховния сюзерен рицари, които служат със забележителна вярност за укрепването на авторитета и държавата му. През ХVІ век в Испания, както и в другите западни страни, се извършват радикални промени в манталитета и порядките на ръководещата в обществения живот потомствена аристокрация. Както вече отбелязахме предишните седем века в историята на тази страна преминават в борба за освобождаването на Пиринейския полуостров от нашествениците маври.

Елитната кастилска аристократична прислойка си остава лоялна към испанските крале, независимо от чуждоземния им династичен произход. Тя е по-късно еднакво всеотдайна във феодалните си ангажименти както към императора Карл V, така и към сина му Филип ІІ, изключително благоразумен в използването на владателската си мощ. Синът осъществява “испанизацията” на кралския антураж като подменя постепенно вярната благородническа свита на бащата /Императорът/ с предани местни аристократи.

Истина е, че през периода 1550 - 1600 година данъците в Кастилия се увеличават тройно, така че в края на ХVІ век в кралската хазна влизат общо 3 700 милиона мараведи. Малко преди да напусне Испания през 1543 година императорът Карл V поръчва на сина си Филип ІІ: “ Тъй като финансовите въпроси са най-важните и най-сериозните за държавата отдавайте им най-голямо внимание!”

Редица историци упоменават факта, че след края на Реконквистата в Испания, по-рано от другите страни в Западна Европа, възникват предпоставки за учредяването на силна кралска власт. “Четвърт век след съдбоносната 1492 година - по силата на кралски бракове и династични наследствени закони - в Испания започва епохата на Хабсбургите - припомня известният наш испанист Тодор Нейков. - Първият от тях Карл І /1517-1556/, / известен повече като Карл V, защото през 1519 година той е избран и за германски император/, макар и внук на Изабела Кастилска е приет в Испания като чужденец. Като Хабсбург и германски император той подчинява испанските интереси на династически и имперски цели. Карл V, който се наричал император на Европа и на Америка, крал-самодържец на страната, в която слънцето не залязва, пръска стичащите се от Новия свят богатства в начинания, чужди на испанския народ - войни срещу протестантските князе в Германия, срещу Франция, за господство в Италия, срещу бунтовна Фландрия, за експанзия в Северна Африка…

Изборът на Карл V за Император на Испания, Германия, Фландрия и Австрия /1519/ е финансово осигурен от мъгъщите тогава банкерски фамилии Фугер и Велцер както и от различни флорентински и генуезки банкови сдружения, които успяват да съберат 850 000 форинта, равняващи се на 1 200 килограма чисто злато. Не бива, разбира се, да се подценява харизматичното излъчване на този владетел като крал на Испания, което той утвърждава след като придобива императорската корона. Карл V като император се обгражда със способни и предприемчиви съветници, които му помагат да увеличи бързо финансовата си мощ. Империята укрепва благодарение на разработването на вече съществуващите мини в Тирол, Каринтия, Бохемия и Унгария и на постъпващите от отвъдатлантическите й владения несметни богатства. Все пак Императорът удържа с много упорство на сепаратистките амбиции на някои периферни иберийски области, а административните му служби са сериозно затруднени от огромните, трудно преодолими бързо през онова време, растояния между подвластните му провинции.

Главното усилие на Карл V е да защитава владенията си от набезите на французите, турците и протестантските князе. В началото на царуването си той е непопулярен като владетел,1 тъй като е получил образование в чужбина, обградил се е с неизвестни за испанците фламандски съветници, следва широкомащабна европейска политическа стратегия. Така странният крал предзизвиква бунта на Комунеросите /Comuneros / през 1520-1521 година. Въпреки всичко той скоро успява да спечели доверието на поданиците си, макар че води много войни / превзема Тунис, навлиза в Алжир, атакува Мюлберг/ и е често и продължително време извън Испания. Той наследява от дедите си тяхните съкровени идеали: обединението на католическия свят, създаването на една силна империя, завладяването на нови колонии. През 1519-1521 година испанският конквистадор Кортес завладява Мексико, а по-късно, през периода 1531-1533 година, Пизаро завоюва Перу. В много от дръзките си начинания Карл V е подкрепян от Ордена на йезуитите, основан през 1540 година от Игнаций Лойола. През 1556 година Карл V абдикира в полза на сина си Филип ІІ и завещава германските владения на брат си, който е трябвало да стане Император под името Фердинанд І. Докато бащата води динамичен номадски живот, синът предпочита уседналото живуркане. Докато Карл V се внисва в съзнанието на ишспанцинте като кралят-воин, те запомнят Филип ІІ като краля-бюрократ. Той предпочита да управлява страната си от двореца Е с к о р и а л, издигнат в чест на победата на испанската войска над французите при Сен Куентен през 1557 година, приличащ на укрепена монашеска обител.

Филип ІІ управлява една безбрежна империя, в която “слънцето никога не захожда” и печели бързо обичта на поданиците си. През 1580 година той завладява Португалия и присъединява към испанската корона всичкитей колониални владения. Така разрастналата се неимоверно империя става постоянен обект на атаките на нидерландците и англичаните, които не изоставят претенциите си да владеят морските пътища. Не утихва и врашждебността на покорените португалци срещу испаския крал.

Царуването на Филип ІІ е белязано от укрепването на авторитета на монашеските ордени и появата на велики религиозни мистици като Франческо Борджия, Хуан дела Крус и сестра Тереза от Акуила, които ревностно се посвещават на католицизма и всеотдайно го защитават. Популярността на Филип ІІ нараства след двете големи морски битки: след век на непрекъснати завоевания Отоманската империяя е спряна в експанзията й на запад от Хуан Австрийски, полубрат на Филип ІІ, с битката при Лепанто /1571/; за да накаже англичаните заради нашествието им в Нидерландия Филип ІІ мобилизира Непобедимата армада /130 кораба и 30 000 души екипаж/, за да разгроми английска флота, но търпи поражение през 1588 година. Наистина поражението през 1588 година, когато е разгромена Великата испанска армада разполагаща със 130 кораба с обща вместимост 60 000 тона, на които били монтирани 2 400 оръдия и се обслужвали от 30 000 души, екипаж и въоръжени бойци, отзвучава като сериозен национален провал в съзнанието на испанската благородническа класа. Тази амбициозна имперска политика изчерпва бързо залежите на златните и сребърни мини в Америка и предизвиква няколко банкрута на кралската хазна след 1575 година. Религията и Църквата през Златния век: В края на Средновековието испанските рицари се прочуват с ревностното си религиозно усърдие в охраняването на чистотата на католическата вяра. “Борбата срещу маврите, която се водела под знака на религията, пробудила в Испания фанатизъм в такива крайни форми, какъвто не познавали нито Италия, нито Франция - пише Алпатов. - В Испания вилнеела Инквизицията, църквата проявявала особена жестокост към еретиците, а кладите, на които ги изгаряли, тъй нареченото а у т о д а ф е, станали обикновено явление. Тук господствувало буквалното съблюдаване на писаното слово, на църковния ритуал.”/стр.215/.

Владетелската двойка Изабела Кастилска и Фердинанд Арагонски полага много усилия за възтановяването на материалните и духовните щети, които арабските нашественици са нанесли върху икономиката и морала на испанците. “Изабела Кастилска се стреми на всяка цена да осъществи или по-скоро да укрепи създаденото набързо и доста формално религиозно единство, защото в него вижда единствената здрава спойка и основа на обединената вече териториално държава - пише Тодор Нейков. - За целта тя си служи с Инквизицията, въведена в страната през 1480 година и превърната много скоро в послушно оръдие на кралската власт. Инквизицията вилнне именно срещу лъжепокръстените маври и евреи, както и срещу католици, обвинени в еретични изяви.

Така се идва до 31 март 1492 година, когато срещу евреите се взема още по-крайна мярка. Около 160 000 от тях са изгонени от Испания.” /стр.8 /.

Известният наш испанист свидетелствува, че “през ХVІ век в Испания е имало 12 000 манастири с около 200 000 монаси и монахини” и добавя: “В Испания Новото време се сблъсква с най-добре организирана съпротива. Кралската власт, устремена фанатично към създаване и укрепване на монолитно единство - териториално, политическо, народностно и религиозно, облегната на безпощадната Инквизиция, жестоко се справя с опитите на смели испанци като Валдес /?/ и Сервет/?/ да се реформира испанската католическа църква, опълчва се срещу проникването на еразмизма и на всякакви хуманистични веяния. Инквизицията през 1535 година забранява официално разпространението на Еразмовите произведения и всякакви прояви на негови съмишленици в страната, а по-късно Филип ІІ взема мерки за осуетяване на всякакви протестантски прониквания.

Срещу всяка проява на новия ренесансов дух се издигат решенията на Трентския събор/?/, организираната сила на Църквата, контрареформаторската политика на исдпанските крале. Но въпреки привидното тържество на мракобесието, въпреки наложената духовна блокада развитието не спира.”/стр.12/.

Науките и изкуствата през Златния век: “Фанатизмът на католическата църква не смогнал да попречи на проникването на хуманизма в Испания, но църквата дала своеобразен отпечатък на тоя хуманизъм - отбелязва руският изкуствовед Алпатов. - …В испанския хуманизъм по-силно и дори по-рано, отколкото в другите страни, се развил духът на съмнението. На съмнение се подлагало абсолютно всичко, включително и съществуването на реалния свят. В това отношение особено се отличил Франциско Санчес /?/, на когото принадлежат думите “Quod nihil scitur” /”Нищо не е възможно да се знае”/ - кратка формула на целия испански скептицизъм.” /стр.215/.

“Богатото въображение не било присъщо само на испанците, но при никой друг народ в Европа по време на Ренесанса то не е играло такава голяма роля, както в Испания - твърди Михаил Алпатов. - Буйното въображение на испанци като Игнаций от Лойола /?/ се съчетавало с готовност за действие. Не случайно генуезецът Колумб, на когото в родния му град не вярвали, успял само в Испания да се заеме с реализирането на дръзките си мечти за нов път към Индия.”/стр.216/.

“Никъде другаде не е изразено така осезателно както у испанските религиозни мислители тяхното чувство за близостта на човека с тайнствената озаряваща го сила - констатира Алпатов. - Църквата преследвала Света Тереза /?/, защото виждала грях в това, пред лицето на земния свят да се провъзгласява целия живот за изпълнен със светост…Движението на мистиците получило неимоверно широко разпространение в Испания през ХVІ век. Испанската мистика оказала влияние и върху изкуството: понякога тя вдъхновявала художниците, но и често ги отклонявала от художественото творчество.” /стр.216/.

“Мавританското изкуство станало една от основите на испанската школа - пише Алпатов. - Мавританските дворци, архитектурни декорации и керамика привличали внимание с художественото си съвършенство…Не само отделни мотиви на мавританското изкуство, самият негов дух преминал в испанското изкуство. Отношението на мавританските художници към света като към нещо привидно, мимолетно ярко и пъстроцветно привличало испанските художници, въпреки че за да изразят това светоусещане, те използували други художествени средства, различни от мавританските.” /стр.216 - 217/.

“В нито една друга европейска страна романският стил не е изразен с такива наивно груби и същевременно художествено ярки образиу както в стенописите и олтарниците на Каталония - твърди Алпатов. - Тук могат да се видят тежки, едроглави фигури с огромни облещени очи и строго симетрични композиции, затворени в сложни обрамчвания; в страничните полета се представят цели разкази, особено в сцените от Страстите Христови или от мъченичествата на светци. Тази романска живопис на Испания…поразява с ярката жизненостп на образите си, а понякога и с отблъскващата си проза.” /стр.217/.

“Влиянието на Италия в живопистта на Испания се засилило особено много през ХVІ век; - отбелязва Алпатов - появяването на най-хубавите платна на Тициан в кралския дворец не могло да не даде своето отражение. През този век при испанския двор работели италиански майстори; много испански художници отивали в Италия да се учат и да усъвършенствуват майсторството си.” /стр.218/.

“През ХV и ХVІ век повечето испански катедрали били украсявани с резбени дървени олтарници /retablos/ - свидетелствува Алпатов. - По онова време олтарите с дърворезба били разпространени и в Германия, но немските резбари се задоволявали с няколко фигури или сцени, които са ясно различими и отдалеч. В Испания олтарникът обикновено е огромна, висока стена, разчленена на мънички полета. Полетата са отделени едно от друго с готически или класически колонки, украсени с фигури. В тях са изобразени сцени от Светото писание, изпълнени с жизненост и движение; всичко е разказано нагледно и подробно, с много страст и изразителност…Испанските резбари, които украсяват християнския олтар, се оказват пленници на философията, проповядвана от хората на Изтока.” /стр.219 - 220/.

“Дворецът Ескориал, творба на архитектите Хуан де Толедо и Хуан де Ерера, бил построен далеч от кралската резиденция в Мадрид, както малко по-късно, далеч от Париж, бил построен и двореца във Версай - съобщава Алпатов. - Ескориал трябвало да бъде едновременно дворец, гробница и манастир, гигантски паметник на испанския абсолютизъм. В целия строеж има нещо утопично: в Европа от ХVІ век нямало друга такава колосална постройка; дори лондонският дворец Уайтхол на Иниго Джоунс е останал незавършен. Само испанската монархия с нейните големи претенции и огромни средства, които тя безгрижно пилеела, е могла да осъществи такава задача. Стойността на Ескориал се изчислява на около сто милиона златни рубли. Размерите му достигат басносровни цифри: само дължината на коридорите му е около 16 километра.” /стр.221/.

През 1577 година в Толедо се появил младия грък Доменико Теотокопули, който влиза в историята на испанската живопис с името Е л Гр е к о /Гъркът/ 1541 - 1614/. Алпотов припомня, че той, след като овладява живописното майсторство в Рим, “попада в Испания заедно с много други италиански майстори…,където неговото самобитно ярко дарование било оценено по достойнство”. “Толедо става негова втора родина. Съвременниците му възторжено го наричали философ.” /стр.223/.

Този именит ренесансов живописец пренася в Испания традициите на италианския маниеризъм като придава особена острота на формите му. По-известните му платна са “Разсъбличане на Христос”, “Съновидението на Филип ІІ”, “Погребението на граф Оргас” и “Лаокоон”.

Алпатов акцентира с основание върху най-важната особеност на живописния стил на Ел Греко: “При изображението на човешкото тяло той закономерно достига до деформация на органичната форма. Той източва фигурите в дължина. Струва ни се, че художникът е видял всичко в изпъкнало огледало. Това обаче не се дължи на незачитане на натурата. Греко прекрасно предава строежа на човешкото тяло, размчестването на пропорциите има само за цел да засили визуалното впечатление и да онагледи израстването на телата…

Той е едни от най-добрите портретисти на Испания от втората половина на ХVІ век - твърди известният руски изкуствовед. - Никой друг не е пресъздал като него в платната си образа на испанските идалго и духовници с техните широко разтворени, сякаш невиждащи очи и с отпечатъка на морна бледина върху издължените лица, които често изглеждат като вкаменени и все пак сякаш са разяждани от някакъв вътрешен огън…Неизменно вдигнатите прочувствено към небето и блестящи от сълзи очи на неговите светци в многобройните му олтарни картини понякога пораждат впечатление за непоносим фалш и противна фалшивост. Пресиленото изопачаване на формите и екзалтираната възбуда на образите му са черти, които предизвестяват някои от проявите на съвременния експресионизъм.”/стр.225 - 227/.

В края на Златния век в Испания се появяват първите творби на “безспорно най-великия от всички испански живописци”/Алпатов/ Диего В е л а с к е с де Силва /1599 - 1660/. Роденият в Севиля живописец постига първите си успехи в родния си град, които “дължал, според Алпатов, на испанските караважисти”. По-известните му композиции са “Непорочното зачатие”, “Бакхус”, “Ковачницата на Вулкан”, “Предаването на Бреда” /известна още като “Las Lanzas”/Копията/, “Менините” /Las Meninas/ и “Предачките” /Las Hilanderas/. От впечатляващата му поредица портрети изкуствоведите открояват “Филип ІV”, “Идиот от Кория”, “Инокентий Х”

“Още ранните произведения на Веласкес се отличават с ярките си и правдиви образи - твърди известният руски изкуствовед. - Той се увличал от обичаната в Испания тъй наречена “кухненска живопис” /bodegones/. Възможно е да е имал постоянни модели, старци, жени, момчета и малък брой предмети - глинени съдини, кошници, кани и чаши; от тях съставял своите натюрморти и битови сцени. В картините му има малко пространство, но предметите са ясно моделирани…Той изхвърля от палитрата кафявите и черните бои; живопеста му става прозрачна, сребриста. Предметите са облъхнати от светлина и въздух, багрите искрят, възпламеняват се една друга, раждат отблясъци и се съчетават в дивна хармония. Може да се каже, че никога дотогава човешкото око не е достигало до такава остра чувствителност към повърхността на предметите, към многоцветното покривало на света… …В портретите на Веласкес няма нито лекомислено празно изящество от портретите на Ван Дайк, нито страстността на Греко. Веласкес ни довежда съвсем близо до моделите си, никога не ги ласкае и отведнъж улавя най-характерното в лицето, в погледа и мимиката. Неговите хора са по-сложни, отколкото изглеждат на портрета; долавяме богатия им вътрешен живот и вес пак те не издават чувствата си нито с поглед, нито с жест и подтискат страстта в себе си като слабост. Церемониалната сдържаност само засилва израза на вътрешна сила…В портретите на Веласкес винаги се изтъква вътрешното достойнство на човешката личност, което художникът долавя със спокоен, ясен и непомрачен от предубеждения поглед. Веласкес тутакси улавя характерното у модела си; това първо впечатление той се стреми да скрепи в пълната му сила и в завършения портрет…Всеки портрет на Веласкес е изпълнен в свой особен маниер, има свой живописен език.” /234 - 239/.

                             Доц. Гено Генов