Литература: Антигона
Трагедията "Антигона" на Софокъл е написана около 442 година пр.н.е. Сюжетът й се отнася към тиванския цикъл и е едно непосредствено продължение на мита за войната на "Седемте срещу Тива" и за двубоя между Етеокъл и Полиник. След загиването на двамата братя новият управител на Тива Креон погребва Етеокъл с подобаващите му почести, а тялото на Полиник, който потеглил на война срещу Тива, забранил да бъде заровено, като заплашил нарушителите на тази негова заповед със смърт. Сестрата на загиналите Антигона нарушава забраната и погребва Полиник. Софокъл разработва този сюжет от гледна точка на конфликта между човешките закони и "неписаните закони" на религията и морала. Това е бил актуален въпрос - защитниците на полисните традиции смятали "неписаните закони" за "богоустановени" и ненарушими в противоположност на изменчивите закони на хората.
В пролога на трагедията Антигона съобщава на своята сестра Исмена за запрещението на Креон и за своето намерение да погребе брата си въпреки забраната. Драмите на Софокъл обикновено са построени по такъв начин, че героят още от първите сцени излиза с твърдо решение, с план за действие, който определя целия по-нататъшен ход на пиесата. За тази експозиционна цел са служели пролозите. Прологът на "Антигона" съдържа и една друга черта, която се среща често у Софокъл - противопоставяне на суровите и меките характери: на непреклонната Антигона се противопоставя боязливата Исмена, която съчувства на сестра си, но не се решава да действа заедно с нея. Антигона привежда своя план в изпълнение; тя покрива тялото на Полинейк с тънък слой земя, т.е. извършва символично погребение, което според гръцките представи е било достатъчно за успокоение на душата на мъртвия. Креон едва успял да изложи пред хора на тиванските старци програмата на своето управление и узнава, че заповедта му е нарушена. Той съзира в това интриги на онези, които са недоволни от неговата власт, но в следващата сцена вече при него довеждат Антигона, заловена по време на нейното повторно отиване при трупа на Полинейк. Тя защитава правотата си и се позовава на кръвния дълг и на нерушимостта на божествените закони. Прямотата и правдолюбието на Антигона са подчертани особено ярко чрез пасивния героизъм на Исмена - Исмена е готова да признае, че е съучастница в престъплението и да сподели съдбата на сестра си. Хемон, синът на Креон и годеник на Антигона напразно се старае да убеди баща си, че моралното съчувствие на тиванския народ е на страната на Антигона. Креон я осъжда на смърт чрез зазиждане в каменен гроб. За последен път Антигона минава пред зрителите, когато стражата я отвежда към мястото на нейната смърт; тя извършва сама надгробното оплакване над себе си, но остава убедена, че е постъпила благочестиво. Това е най-високата точка в развитието на трагедията, а след това настъпва преломът. Слепият гадател Тирезий съобщава на Креон, че боговете са разгневени от неговото поведение, и му предрича ужасни бедствия Съпротивата на Креон е сломена; той тръгва да погребе Полиник, а след това да освободи Антигона. Но вече е късно. От съобщенията, които вестителят прави на хора и на жената на Креон - Евридика, ние узнаваме, че Антигона се е обесила в гроба, а Хемон пред очите на баща си пронизал тялото си с меч до тялото на своята годеница. А когато смазаният от скръб Креон се връща с трупа на Хемон, той узнава за ново нещастие - Евридика се лишила от живот, проклинайки мъжа си като детеубиец. Хорът приключва трагедията с кратка сентенция, че боговете не оставят безбожието неотмъстено.
Божествената справедливост по такъв начин тържествува, обаче тя тържествува в естествения ход на драматичното действие, без каквото и да е пряко участие на божествените сили. Героите на "Антигона" са хора с ярко изразена индивидуалност и тяхното поведение е изцяло обусловено от личните им качества. Много леко би било да се представи гибелта на Едиповата дъщеря като осъществяване на родовото проклятие, обаче за този традиционен мотив Софокъл едва-едва споменава. Движещите сили на трагедията при него са човешките характери. Обаче подбудите от субективно естество, например любовта на Хемон към Антигона, заемат второстепенно място. Софокъл характеризира главните действащи лица, показвайки тяхното поведение в конфликт по съществен въпрос от полисната етика. В отношението на Антигона и Исмена към сестринския дълг, в това, как Креон разбира и изпълнява своите длъжности на управник, се разкрива индивидуалният характер на всяка една от тези фигури.
В "Антигона" хорът не играе някаква особена роля, обаче неговите песни не се отделят от хода на действието и повече или по-малко имат допир с положенията в драмата. В Първия стазим се прославя славата и изобретателността на човешкия разум. Хорът завършва с предупреждение: силата на разума влече човека както към добро, така и към зло; ето защо той трябва да се придържа към традиционната етика. Тази песен на хора, която е характерна за целия мироглед на Софокъл, представя един вид авторски коментар към трагедията, като разяснява позицията на поета по въпроса за стълкновението между "божествения" и човешкия закон.