Класицизъм

от Уикикниги
Направо към: навигация, търсене

Франция през ХVІІ век: През този век в страната, управлявана от династията на Бурбоните, се утвърждава кралският абсолютизъм. През 1610 година престолът във Франция се пада на сина на сина на Анри ІV и Мария Медичи, който е още непълнолетен и управлението на монархията е поверено на регентски съвет, чийто предводетиел е италианнският кардинал Консини. През 1617 година избухват бунтовете на Грандовете, в които загива провалилият се в политиката кардинал. Избухва нова религиозна война…

Убеден, че не може да овладее размириците в страната, синът на Анри ІV, Л у и ХІІІ, предава изцяло пълномощията си на своя Пръв министър кардинал Р и ш е л ь о/1624 -1643/, един от блестящите държавни мъже в политическата история на Франция. За този му мъдър жест френската аристокрация му прикача прозвището Л у и С п р а в е д л и в и я т, с което той остава в историята на тази страна след края на царуването си /1643/.

Абсолютната монархия във Франция придобива своя класически облик по време на управлението на сина на Луи ХІІІ от династичния му брак с инфантката на Австрия Анна, Л у и ХІV, който остава в паметта на народа си с двете му възвеличаващи го прозвища Л у и В е л и к и и К р а л я т С л ъ н ц е. През 1643 година, когато престолът остава без управник от фамилията на Бурбоните, той е още на 5 години и страната отново се управлява до пълнолетието му от регентски съвет начело с италианския кардинал М а з а р и н и /Мазарен/. Мазарен трудно успява да удържи на натиска от страна на потомствените благороднически фамилии, които се обединяват за решителен отпор на разрастващия се кралски авторитет по време на Парламентарната Фронда/1648-1649/ и Фрондата на Принцовете/1649-1652/.

Синът на Луи Справедливият е ръкоположен за крал на Франция в катедралата на Реймс през 1654 година. Мълвата в кралския двор гласи, че на първия правителствен съвет той произнесъл заредената с непоколебим авторитаризъм фраза “Държавата, това съм аз!” / “State - this is me moi!” /, която става емблематична за стила му на управление като дълголетен и мъдър властник /до 1715 г./. Той подменя почти изцяло Кралския съвет: с финансите се заема Колбер, войската се реорганизира от Лувоа, Вобан се заема с укрепването и урбанизацията на столичния град. Френската култура през ХVІІ век: По инициатива на Ришельо през 1635 година се създава в Париж Френската академия, която до днес е с постоянен състав /40 члена/. Тя произхожда от литературния кръжок на Валантен Конрар /1603-1675/, който става неин пожизнен секретар. Първото й най-важно научно-просветно начинание е да допринесе за формирането на литературен френски език. Големи заслуги за създаването на Р е ч н и к на френския език/1680/ има лексикографът Сезар Пиер Ришле /1631 – 1698/.

В учредителния състав на Френската академия е покровителстваният от Кардинала законодател на литературния вкус Жан Ш а п л е н /1595 – 1674/, който е уважаван до днес като първият професионален литературен критик във френската литература.

По идея на Колбер през 1663 година се учредява Академия за надписите/археологически/ и литературата с постоянене състав от 40 члена. Коолбер е инициатор и на учредяването през 1666 година на Академия на науките, чийто състав от 66 члена се сътои от математици, физици и химици. Отначало Мазарен /1648/ , по-късно Колбер/1671/ съдействат за откриването в Париж на Академия за изящните изкуства, която постоянно се разширява и включва отначало подготовката на художници, гравьори и скулптури, а по-късно и музиканти, за чиято изява се създава Гранд Опера/1671/. Още през 1647 година в Париж се поставя първата опера “ О р ф е й” от италианеца Лууиджи Роси. Решаваща роля за създаването на постянен музикален театър във Франция изиграва флорентинският музикант Джовани Батиста Л ю л и /Жан Батист /1632 - 1678/.

През Века на Класицизма не демократична Гърция, а императорски Рим е източникът на образци за френските поети, художници, скулптори и архитекти от ХVІІ век. В литературата се подражава на “Енеида” на Вергилий, комедиите на Теренций, сатирите на Хораций, трагедиите на Сенека...

През тази епоха духовната красота се цени повече от физическата, а произведенията на изкуството се поставят по-високо от творенията на природата. Художникът Никола Пусен /1594 – 1665/ например смята, че “живопистта не е нищо друго освен изобразяване на духовни понятия, макар и въплътени в телесни фигури, изпълнени според определен ред и по определен начин”...

Класицистичната култура, следвайки предписанията на своята нормативна естетика, формира специална институция, която да създава образци и контролира тяхното следване. Това е Френската академия, основана през 1634 г. по инициатива на Ришельо и призната от краля на следващата година...Тя произхожда от литературния кръжок на Валантен Конрар /1603 – 1675/, който става неин пожизнен секретар. Друг виден член на Академията е Жан Шаплен /1595 – 1674/, смятан за първия професионален критик в историята на френската литература.

На първо място е приносът на Академията за формирането на литературен френски език. Той е патетичен, но ясен, без чужди, архаични и диалектни думи. Във връзка с това Лабрюйер в “Характери” споделя, че “игото на латинизмите” вече е отхвърлено и се пише с “чисто френска фраза”. Големи заслуги в това отношение има лексикографът Сезар Пиер Ришле /1631 – 1698/, който публикува през 1680 г. “Френски речник”.

Другият важен елемент от дейността на Академията е грижата за формирането на добър литературен стил.

Френската философия през ХVІІ: През този век живее и твори основоположникът на европейския р а ц и о н а л и з ъ м Рьоне Д е к а р т /1596 - 1650/. В увода на знаменития си трактат “Разсъждение за метода, за правилно ръководство на разума и за търсенето на истината в науките”/1637/ той пише: “От всичко на света здравият смисъл е разпределен най-справедливо; защото всеки се смята тъй щедро надарен с него, че дори онези, които най-трудно се задоволяват във всяко друго отношение, обикновено не искат повече здрав смисъл, отколкото имат. Невероятно е да се лъжат всички, които мислят така. Това по-скоро свидетелствува, че способността да съдим правилно и да различаваме истината от неистината, което собствено наричаме здрав смисъл или разум, е по природа е д н а к в а у в с и ч к и х о р а , а също, че нашите мнения се различават не защото едни хора са по-разумни от други, а само защото насочваме мислите си по различни пътища и не обръщаме внимание на едни и същи неща. Понеже не е достатъчно да имаш добър ум, а г л а в н о т о е д о б р е д а го п р и л а г а ш…/Разредките са на Г.Г./247/.

Във втора глава на известното съчинение Декарт излага г л а в н и т е п р а в и л а, върху които се гради методът му: “Първото правило беше никога да не приемам за вярно нищо, за което не знам с очевидност, че то е такова, т. е. да избягвам старателно прибързаността и предубедеността и да включвам в съжденията си само онова, което би се представило на ума ми така ясно и отчетливо, че да нямам никакъв повод да го поставям под съмнение…” Според второто правило “трябва да разделяме проучваните трудности на толкова части, на колкото е възможно и необходимо, за да ги разрешим по-добре”. Третото правило, възприето от Декарт, гласи: “Да спазвам в и н а г и р е д в мислите си, като започвам от най-простите и най-лесните за опознаване проблеми, за да се изкача малко по малко като по стъпала до познанието на най-сложните…” В четвъртото френският философ си поставя за цел да прави винаги “толкова пълни изброявания и толкова всеобхватни прегледи, че да бъда уверен, че нищо не съм пропуснал”/стр.259/.

Правилата, които Декарт залага в основата на личния си морал, са интересни за нас, тъй като много от протагонистите в класицистичните трагедии на Корней и Расин се придържат неотстъпно към тях. Френският философ смята, че първо правило за човека трябва да бъде подчинението на “законите и обичаите на своята страна” и ревностното следване на “вярата, в която по Божията милост бях възпитан от дете”. На второ място човек трябва да бъде “колкото се може по-твърд и по-решителен в действията си”, да следва и най-съмнителните мнения, след като сам ги е приел: “Напълно сигурна истина е, че когато не сме в състояние да различим най-верните мнения, ние трябва да следваме най-вероятните” - настоява Декарт. В духа на моралните изисквания на литературния класицизъм се вгражда третото правило: “Да се стремя винаги да побеждавам по-скоро себе си, отколкото съдбата и да променям желанията си, а не установения в света ред” /стр.264/

В четвърта част на трактата “Разсъждение за метода…” озаглавена красноречиво “Доводи, доказващи съществуването на Бога и на човешката душа” Декарт изповяда, че след като проумява, че “нашите сетива понякога ни лъжат”, а и много хора “грешат разсъжденията си и по най-простите въпроси на геометрията”: “И като забелязах, че истината а з м и с л я с л е д о в а т е л н о с ъ щ е с т в у в а м, е така здрава и сигурна, че и най-чудноватите предположения на скептиците не са в състояние да я разклатят, сметнах, че мога без страх, че ще сгреша, да я приема за търсеното от мен п ъ р в о н а ч а л о на философията /Разредките са на Г.Г./. Класицизмът като художествено направление: Първият авторитетен теоритик и изтъкнат представител на класицизма във Франция е Франсоа дьо М а л е р б/1555 - 1628/, който като поет създава “учена поезия” и насърчава тези автори, които разработват “високите жанрове”.

Жан Ш а п л е н /1595 - 1674/ е безспорно най-почитаният познавач на театъра и драмата във Франция през първата половина на ХVІІ век. Той става член на Френската академия/1635/, учредена от кардинал Ришельо и се ползува от неговото висше благоволение. Шаплен получава поддръжка от високопоставения си покровител за да въведе като задължителна норма за френските драмописци П р а в и л о т о за т р и т е е д и н с т в а /действие, място и време/ още през 1635 година.

В теоретичното си съчинение “Практиката на театъра”/1657/ абат д‘ О б и н я к обосновава Правилото за трите единства не чрез авторитета на Аристотел, а го представя като естествено следствие на рационалистичната представа за порядък, мяра и хармония.

Представите за изкуството на класицистите са близки с идеите на Ренесанса. Основните естетически категории са: мяра, пропорция, симетрия. Ренесансовият хуманизъм обаче, който поставя в центъра на изкуството човека, е изместен от рационалистичната идея за доброто разумно устройство на държавата /?/...Водеща в Класицизма е постановката, че най-висше благо е разумното управление на краля и подчинението на поданиците на волята му.

Ключовото изискване на класицистичната естетика е принципът за единството на време, място и действие.

Йерархията на жанровете е тясно свързана и с изискванията, предявявани към темата на литературната творба. Преди всичко тя трябва да представя деяния на благородни личности – крале, аристократи, антични герои...Препоръчва се в драматичните творби темата да бъде разгърната чрез представяне на ограничен кръг събития.

Според установената през Века на класицизма йерархия на жанровете висшите жанрове са: трагедията, епопеята, одата, посланието, дидактическата поема, баснята. Измежду тях до 1630 г. е предпочитана одата, но след това тя е изместена от трагедията. Нисшите жанрове са съответно: простолюдната комедия, фарсът, сатирата, романът. Зрелите комедии на Молиер, които представят т.нар. високи комедии и се отнасят към висшите жанрове. Това е разбираемо, защото авторът на “Тартюф” смята, че “предназначението на комедията е да развлича хората, като ги поправя”. Характерите трябва да са завършени, без противоречия и да не подлежат на развитие.

Корней, Молиер, Расин не се интересуват как са се формирали характерите на техните герои, а ги представят такива каквито са. В класицистичните творби обикновено се преувеличава една черта на характера и тя става доминираща. Все пак водещо е изискването за правдоподобие...Боало подчертава: “Не би ме възхитил абсурдният герой:/ не му ли вярвам, с труд ще ме затрогне той”. С принципа на правдоподобието е свързано и изискването за спазването на мярката. Лабрюйер в “Характери” свързва “мярката на древните” с проявите на “простото и естественото” в изкуството.

Боало съветва авторите да бъдат изкусно прости и забавни, “но с предел”. Класицизмът обаче допуска изключения от това изискване. В произведения, представящи държавни събития и кралската особа, помпозността и претрупаността се смятат за нещо естествено.

Простотата се схваща като “подражание на природата”. Според класицистите “няма нищо по-прекрасно от истината”, но същевременно те настояват за т.нар. преобразяване в изящност...Според Боало: “Изкуството дори чудовище най-зло / да ни представи с вид приятен би могло”.

В образцовата трагедия “Сид” на Корней дон Диего обобщава този принцип така: “Покорство пред властта дългът ни е вменил.”, т.е. водещи са категориите дълг и чест.

Класицистите се прекланят пред разума и държат извънредно много на яснотата, логичността и строгата уравновесеност. За тях това са основни качества на произведението на изкуството. От особено значение за тях е принципът на Хораций: “Мъдростта е извор на умението да се съчинява правилно.”

Красотата е преди всичко продукт на разума. Тя е универсална, понеже самият разум е универсален. Според Расин “здравият смисъл и разумът са еднакви във всички времена, следователно вкусът на Париж от епохата на Луи ХІV е сходен с вкуса на древна Атина. Известният с максимата си “Мисля, следователно съществувам” Рьоне Декарт в съчинението си “Разсъждения за метода” /1637/ отбелязва, че “от всичко в света здравият смисъл е разпределен най-справедливо”. А теологическият мислител Блез Паскал твърди в своите “Мисли”:“Човек очевидно е създаден да мисли”/1669/.

През века на Класицизма за основополагащи науки са приети физиката и геометрията. Ред, разум и податливост на изчисляване – това са принципите, на които трябва да се подчиняват всички сфери на човешката дейност.

Вторият стълб на френската култура от времето на Краля Слънце е изискването за усъвършенстването на обществения и личния морал. Блез Паскал споделя с горчивина: “Учат ни на всичко друго, само не как да станем достойни хора.” Оттам във френската култура на ХVІІ век се налага идеята, че трябва преди всичко да се развиват нравоучителните жанрове в литературата – баснята, максимите, сентенциите, афоризмите.

В класицистичната естетика се възприема практицизмът. В нея намираме продължение на принципа, формулиран в изкуството на Древен Рим от Хораций, “да се смесва полезното с приятното”. В края на баснята си “Еленът, който се оглежда във водата” Лафонтен, например, формулира следната поука: “Цени и ползата, не само красотата, красивото понякога вреди. / Тъй както в случая с краката и рогата - / елена то опропасти” /”Басни”, 1692/