Лозарят и косето

Напекло топлото мартенско слънце. Закапали весело капчуците. Стопанинът грабнал ножицата и се провикнал кьм косето: - Хайде, Косе Босе, тръгвай с мене да подрежем лозите юоки - Не мога - отвърнало косето, - защото си имам работа: гнездо вия. И отлетяло за сламчици. Зашумял развигорът над хълмовете. Избуяли новите ластари на лозите. Бръмнали пчелите по градините. Стопанинът нарамил мотиката и погледнал към гнездото на косето: - Тръгвай, косе, с мене - да прекопаем лозето. - Дума да не става! - отвърнало косето. - Аз тъкмо сега съм захванало да снасям яйца! И се накокошинило в гнездото. Затрещели юнските гръмотевици. Проливни дъждове окъпали земята. Стопанинът нагърбил пръскачката и пак викнал на косето: - Косе Босе! Хайде да пръскаме, че маната може да изгори гроздето. - Върви сам! Не виждаш ли, че аз тука пиленца мътя! - отвърнало косето и притихнало в гнездото. Гъсти буренаци заглушили лозите. Грижовният стопанин наточил косера си и попитал косето: - Нямали, косенце, да дойдеш с мене - да оплевим лозето? - Няма! - отвърнало косето, - Сега пък ще уча пиленцата си да хвърчат. Настъпила есента. Кехлибарени гроздове натегнали под лозите. Стопанинът подкарал колата към лозето. - Къде си, Косе Босе? - провикнал се той. - Тук! - изчуруликало косето. - Хайде да берем грозде! - Ида! - пръпнало косето. - Почакай само да повикам пиленцата си. Всички ще берем! Но лозарят му казал: - Почакай, косе, почакай ти сега. Който не е работил, не трябва и да яде