Попова снаха

Имало в едно село поп и попадия. Те си имали син. Когато дошло време да го задомят, оженили го за мома - другоселка. Попът бил богат, но голям скъперник. Той пратил сина си на печалба в чужда земя. Снахата останала при свекъра и свекървата си. Колчем седнат да ядат, хапнат ли по два-три залъка, попът казвал: - Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто! И невястата вдигала трапезата, макар че била гладна прегладняла. А дядо поп и баба попадия си дояждали скришом. Невястата виждала и разбирала всичко, но нали е невяста, и то в чужди дом - нямало какво да прави: търпяла. Днес тъй, утре тъй, видяла невястата, че не може да се живее все така. Дотегнало й да шета и да гладува. Един ден отишла у майка си и се оплакала на своите. Брат й рекъл: - Аз ще кръстя и попа, и попадията. Утре ще ти дойда на гости. Наготви от хубаво по-хубаво. Да видим ще смее ли свекърът ти да каже: "Сит поп, сита попадия." Сестра му си отишла. Казала на попа, че ще й дойде на гости братът. Сготвила като за Великден. Брат й дошъл. Поприказвали си с попа и попадията, па седнали да обядват. Дядо поп хапнал няколко залъка, па току рекъл: - Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто! Но гостенинът се усмихнал, дал на сестра си с ръка знак да не става и рекъл: - Не може тъй, дядо попе. Вие, поповете, сте хора без работа, та не ви се яде. Но ние сме хора работници: бързо не се наяждаме. И сестра ми цял ден е шетала: и тя е гладна. Вие, като сте сити, станете, а пък ние ще си доядем. И останали със сестра си на трапезата. Яли, яли, всичко изяли, до троха. Пръв път от толкова време невястата се нахранила, както е редно. - Хайде сега, сестро, свари ни кафе! - рекъл гостенинът. - Ние не пием кафе - обадил се попът, ядосан, че оня го е оставил гладен. - Ех, вие ако не пиете, недейте пи; направете само на мене! - Нямаме кафе - казала попадията. - Ба, все ще се намери малко: попска къща е. Ако рече да дойде дядо владика, мигар без кафе ще го оставите? Виж, сестро, намери! — Невястата сварила кафе и поднесла на брата си, а попът и попидията го гледали как пие и мълчели. По едно време гостът се обадил: - Какво сме се умълчали като на гробища! Кажете нещо, де! Аз гостенин ли съм, или какво? Попът рекъл: - Бях се замислил за сиромасите, та не ми се говореше. Мислех си: "Какво ли ще правят ония, които не са обядвали?" Попадията разбрала истинската грижа на попа, та казала: - Ако не са обядвали, дано има поне какво да повечерят. Тя искала да утеши попа, че когато си отиде надвечер гостенинът, те ще се нахранят. Но и момъкът не бил прост. Затова никак не бързал да си отива. Седял, пушел тютюн, приказвал. От време на време току той поглеждал през прозореца и продумвал: - Време е вече за тръгване, но нали ми се не става? Къде ще намери човек такива добри роднини, да си разбират от думата? Много обичам сладки приказки, дядо попе. Я да поседя още малко. Мръкнало се. Гостенинът казал: - Май че вече е късно за село. Къде ще се лутам в тъмното по оня кален път? Я да повечеряме, па да си легнем, па утре рано-рано да стана и потегля. А попът, за да го изпъди, рекъл: - То за преспиване няма какво да говорим: роднина сме, ако искаш, и две нощи можеш да преспиш. Но колкото за вечерята, да ти кажа право, ние имаме обичай в сряда и петък да не вечеряме. Тоя ден било сряда. Гостенинът се усмихнал: - Добър обичай, дядо попе. Като рече човек да става светия, може и никак да не яде. Но в наше село няма такъв обичай. Дай, сестро, хляба да похапнем с тебе. Па виж, по полиците може да намериш я сирене, я нещо друго за дояждане. Донеси го, че съм май изгладнял! Невястата сложила всичко, каквото намерила за ядене. Седнала до брата си. Стегнали се двамата, та изяли -що се казва - всичко. Останали само три-четири къса хляб и една бучка сирене. - Сестро - рекъл братът, - я дай оттам торбата да прибера хляба, че може през нощта да го нападнат котки или мишки. Прибрал той всички останки от вечерята в торбата си, сложил я до възглавницата и легнал да спи. Като го видели, че е заспал, попът и попадията се надумали да вземат торбата, че да се наядат: от глад се превивали. Духнали лампата и се приближили - един от едната страна, а друг - от другата. Но момъкът само се преструвал, че спи. Замахнал с тоягата, че ту попа, ту попадията, ту попа, ту попадията. И в същото време викал: - Махайте се, псета! Махайте се, котки! Когото случа още веднъж, на място ще го оставя! Попът и попадията отишли при огнището и почнали да си шушукат. Надумали се - попадията да издои биволицата, па да изпият млякото, дано ги позасити. Гостенинът ги чул. Попадията отишла, та издоила биволицата. Дошъл момъкът и й казал през прозорчето на обора: - Дай да пийна аз, а ти после! В тъмното попадията помислила, че е попът. Подала му котлето. Момъкът го изпил до дъно. След малко дошъл попът. И той поискал мляко. - Не те е грях! - рекла попадията. - До капка го изпи, а сега се подиграваш с мене. - Какво съм изпил? Не вижаш ли ме, че сега идвам? - Ами кому дадох преди малко котлето? Не го ли поиска ти ей там, през прозорчето? - Не съм го искал. Трябва да е бил оня, да го порази господ! - Какво да правим тогава, дядо попе? За хорска угода от глад ще умрем. Бива ли така? - Хайде да отидем в градината, да се наядем със сливи. Но гостенинът чул и това. Тъкмо почнали да брулят сливите, той грабнал един прът, че като се размахал - удрял къде когото завърне. И в същото време викал: - Тичай, дядо попе! Биволи ти скършиха сливите! Попът и попадията побягнали - едно от страх, друго от срам. Скрили се в зеленчука. Надумали се да изядат една зелка. Но момъкът ги видял. Издебнал ги и там, зашибал ги с пръта и се развикал отново, колкото му глас държи: - Скоро ела, дядо попе, че кози ти нападнаха зелето! Попът и попадията видели, че няма да хапнат, додето се не съмне, та се прибрали и си легнали. Легнал си и момъкът. На сутринта станал рано и почнал да се стяга за село. Но попадията тоя път сама казала на снаха си: - Невясто, направи на брата си кафе, че бърза да си върви! - Ба, много не съм се разбързал - рекъл оня, - но като сте намислили да ме черпите, почерпете ме! Изпил кафето и си тръгнал. На сбогуване казал на попа: - Всичко ми се хареса у вас - най-вече постенето в сряда и петък вечер. Но едно ви не харесвам никак, право да си кажа, това, дето викате: "Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!" Тая дума ако се не чуе вече тук, щастлива ще бъде къщата ви. Ако ли се чуе още веднъж, здрав прът не ще остане в двора ви. От тоя ден наистина попът и попадията решили да не отяждат залъка на снаха си.