Ренесанс в Англия

Англия през ХV - ХVІ век - исторически преглед:

Пораженията, които Англия понася от външни врагове, довеждат до ожесточена гражданска война в тази страна - войната между Бялата и Червената роза, в която се сблъскват две потомствени благороднически фамилии, Ланкъстърите и Йорките. В родовия герб на Ланкастърите отличителния хералдически знак е бялата роза, а на герба на Йорките е изработена като символен знак на династичните им амбиции червена роза. В края на този изтощителен за Англия вътрешен военен конфликт короната увенчава последния представител на Ланкъстърите, Хенри Тюдор, който побеждава Ричард ІІІ /Ричард от Глочестър/ в битка при Бозуърт /1485/. Хенри от фамилията на Тюдорите е провъзгласен за английски крал като Хенри VІІ. Женитбата му с дъщерята на Едуард ІV от рода на Йорките бележи края на войната между Бялата и Червената роза. Англиканската Реформация е подготвена, наложена и възстановявана три пъти под покровителството на английската династична фамилия на Тюдорите. Тя е дело на могъщите и предприемчиви английски крале от тази династия, които са обладани от ревностното желание да подчинят религиозния живот в страната на държавата. Те си правят трезвата равносметка, че кралството им трудно ще се стабилизира, ако не се изкорени бързо нарастващото духовно влияние на Римокатолическата църква върху населението на Британските острови.

Синът на Хенри VІІ, Тюдор Хенри VІІІ (1509-1547), въстановява авторитета на кралската институция в Англия и укрепва феодалната монархия. Той се държи като пълновластен /абсолютен/ господар пред потомствените благородници и пред висшия клир на Църквата. Притежава пъргав политически усет, благодарение на който успява да стабилизира парламентарните институции в страната. През 1527 година крал Хенри VІІІ, който се обявява срещу Реформацията на Лутер, иска от папата да отмени брака му с Катерина Арагонска, леля на немския император Карл V, за да се ожени за придворната дама Ана Болейн. Самоувереният Тюдор не получава разрешение за развод от папата, който го отлъчва от Църквата /1534/, след като той е заживял като съпруг с Ана. През 1534 година той скъсва с Римокатолическата църква и се обявява за глава на местната Англиканска църква с тъй наречения Акт на превъзходство. С него юридическите правомощия на папата над Английската църква се отменят: кралят става “Върховен повелител над земята на Англия”; той си приписва правото да избира по своя воля църковните епископи за енориите в държавата му. Тези разпоредби на Хенри VІІІ не срещат сериозна, масова съпротива. Двамата последователи на Еразъм Ротердамски, бившият канцлер Томас Мор и епископът Фишър, които му се противопоставят, са обезглавени.

Земите на манастирите са конфискувани в полза на монарха, който, за да укрепи авторитета на Короната, ги раздава на поддържащата религиозната Реформация поземлена аристокрация. В издадения през 1536 година в Англия сборник с конфесионални правила /”Десет члена”/ е явен стремежа, вероятно продиктуван от външнополитически съображения, на Англиканската църква да се сближи с догматичните постановки на Лутеранската църква. Кралят издава разпоредба всяка английска църква да се снабди с екземпляр от преведената на английски език Библия. Връщане към строгата теологическа наука се демонстрира в следващия конфесионален сборник “Шест члена” /1539/, в който се поддържа догмата за Транссубстанциацията /превръщането на хляба и виното в плътта и кръвта на Христос/, отрича се Причестяването като задължителен обряд, забранява се брака за проповедниците, запазват се месите за имотните семейства и “изповедите на ухо”.

През 1543 година в Англия се появява “Кралската книга”. Хенри VІІІ се декларира противник на протестантското вероизповедание и обявява, че като набожен човек и посветен в теологическата наука владетел никога не си е позволявал да отрича католическата вяра. Той определя англиканството си като стремеж към независеща от Рим, самостоятелна, Английска църква, която да укрепва националното самочувствие на поданиците му. Противоречивите разпоредби и декларации на самоуверения Тюдор разочароват както вярващото паство, останало лоялно на Римокатолическата църква, така и възприелите Евангелието като най-авторитетната Света книга богомолци.

В Англия, както в повечето протестантски държави, се извършва масово конфискация на земите на западащите сеньори в полза на бързо разрастващите се монашески ордени, които разпространяват догматиката на Реформираната църква. Кралят ги покровителства, тъй като пропагандираната от тях секуларизация на Църквата обогатява държавата. В хазната на държавата постъпват значителни дарения от приелите протестанството представители на придворната и висшата аристокрация. По време на управлението на Хенри VІІІ в държавната съкровищница на Англия влизат от подобни, вдъхновени от учението на Реформираната църква, благотворителни щедрости 1 500 000 лири.

Идеите на Реформацията проникват в Англия по време на царуването на сина на Хенри VІІІ, Тюдор Едуард VІ (1547-1553), който покровителства издаването на Молитвеник за всички /Book of Common Prayer/. Двамата “лорд протектори” /наставници/ на невръстния наследник на крал Хенри VІІІ, Едуард VІ, възстановяват един по-твърд протестантизъм в страната. Съмърсет, поддръжник на умереното лутеранство, е по-толерантен към католиците, смекчава наказанията срещу еретиците и се разпорежда за разпространяването на нова Богослужебна книга /Prayer book/, в която са запазени основните моменти на традиционната меса. Граф Уоруик сваля и заповяда да екзекутират Съмърсет. Той допринася много за сближаването на английското протестанство с калвинизма. В Англия по времето на Едуард VІ се възприема нов конфесионален сборник, озаглавен “Четиридесет и два члена”, който е много сходен със сборника, издаден от теолозите калвинисти в Швейцария по това време. През същия период Парламентът гласува за “изгарянето” на старите богослужебни книги и за премахването на изображенията и статуите от английските църкви.

Католическата реакция се развихря в страната по време на управлението на Мария Тюдор (1553-1558), в края на което англичаните отново се приобщават към Католическата църква. По време на управлението на тази ревностна католичка кралство Англия се сближава отново с Римокатолическата църква. Кралицата подлага на ожесточено преследване изповядващите протестантизма и с основание си спечелва прозвището Кървавата Мария. Репресиите срещу протестантите през периода на нейното управление допринасят за вкореняването сред английския народ на радикални антипапистки настроения. По-късно Англиканската църква признава за мъченици 280 жертви на фанатичния религиозен терор, въведен в страната от Кървавата Мария.

Елизабетинската епоха - исторически преглед: Дъщерята на крал Хенри VІІІ, Елизабет І (1558-1603) / Гринуич 1533 - Ричмънд 1603/, споделя антипапистките настроения на своя народ, съдейства за консолидирането на Англиканската църква и постепенно я подчинява на държавните интереси. По време на продължителното ѝ управление се възстановява юридическата мощ на Акта на превъзходство и се издава Актът за уеднаквяване на вероизповеданието - Молитвеникът за всички става задължителна богослужебна норма за цялото паство в Англия /1559/. Всички вярващи в страната се изповядват като съблюдават своеобразния църковен устав Тридесет и деветте члена /1563/. Тези строги мерки за съхраняване на чистотата на англиканското вероизповедание не успяват да възпрепятстват проникването на Острова на калвинизма и най-вече пуританизма, който през средата на ХVІІ век ще се вгради здраво в религиозния живот на Англия.

На 25 януари 1533 година Хенри VІІІ, без да е получил от папата анулиране на брака му с първата му жена, Катерина от Арагон, обзет от желанието да придобие мъжко чедо за наследник, се оженва набързо за Ан Болейн. Малко преди деветия месец след венчавката им, на 7 септември същата година Ан ражда дете. За голямо разочарование на Хенри VІІІ новороденото се оказва момиче. За да докажи, че бебето е негова законна дъщеря, от кралско потекло, бащата го кръщава с името на много кралици и кралски дъщери - Е л и з а б е т.

Детството на Елизабет е белязано от драма. През 1536 година майка ѝ става жертва на интригите на една група влиятелни царедворци, обвързани с испанците, предвождани от канцлера Томас Кромуел. Без доказателства Ана Болейн е осъдена като прелюбодейка и кръвосмесителка и е екзекутирана на 19 май 1536 година. Два дни преди това Елизабет е обявена за незаконородено дете на краля на Англия. След важни сътресения в кралския двор тя все пак е приобщена към него и през септември 1544 година с Акта за наследството тя е посочена на трето място, след полубрат си Едуард /син на Хенри VІІІ и третата му жена Джейн Сеймур/ и полусестра си Мери.

Получила протестантско възпитание Елизабет получава блестящо образование благодарение на двама бележити английски учени хуманисти, завършили в Кеймбридж - Уйлям Гриндейл и Роджър Ашъм. Жизнерадостна и интелигентна, тя говори свободно френски, италиански и испански и по време на царуването си изучава усърдно древните езици - старогръцки и латински.

Елизабет не играе никаква роля през краткия период на управление на Едуард VІ /1547 - 1553/ и не участвува в държавния преврат, организиран от Джон Дъдли, херцог на Нортъмбърленд, благодарение на който на престола се възкачва неговата доведена дъщеря Джейн Грей, управлявала Англия като кралица само тринадесет дни през юли 1553 година.

Взаимоотношенията на Елизабет с Мери Тюдор все повече се обтягат и изпълват с напрежение. Кралицата и католическата партия не изпитват никакво доверие към Елизабет, която като протестантка, според тях, представлява потенциална политическа опасност за държавата.

По-голямата част от петте години на царуването на нейната полусестра /1553-1558/ Елизабет прекарва далеч от двора, избягва всякакви поводи, които биха я подвели да прояви враждебност към управляващата кралица. Все пак тя си остава подозрителна за католическата партия и е затворена в Лондонската кула от март до май 1554 година, след провала на бунта, вдигнат от Томас Уайт, срещу проектирания брак между Мери и Филип ІІ Испански. Не се повдига никакво обвинение срещу Елизабет, но е явно, че целта на бунта е да я възцарят на трона. Това обстоятелство увеличава омразата на полусестра ѝ Мери към нея и Елизабет остава близо две години затворена в замъка си Хетфийлд Хауз. То поражда у нея страх за собствения ѝ живот и я бележи дълбоко. Въпреки всичко тя успява, благодарение на усета си за сложността на политическата ситуация, да си запази подкрепата на английските протестанти, без да даде повод на Мери Тюдор да я лиши от наследство. След смъртта на Мери /17 ноември 1558 година/ Елизабет е провъзгласена, без да се развихри някаква съпротива срещу нея, за кралица на Англия.

Една от най-големите трудности, с които трябва да се справи в началото на управлението си Елизабет І, е да бъде едновременно жена, неомъжена самотница и кралица. Противоречието между ролята на жената - да се подчинява, и ролята на монарха - да управлява, е до такава степен явно, че много от съвременниците ѝ смятат управлението на жена, при това самотна, че е противоестествено и може само да навреди на престижа на английската монархия.

Но дали Елизабет І би могла да се омъжи? Обвързването на жената Елизабет с някой от поданиците ѝ представлява двойно неудобство за нея: първо, да учреди неудачен брак, второ, да съживи споровете между фракциите, които бележат края на царуването на Едуард VІ и довеждат до узурпирането на трона от Джейн Грей. Женитбата с чуждестранен владетел би била също рискована и опасна, тъй като би пробудила остри ксенофобски реакции в Англия и би въвела Англия в система от съюзи, които тя не би могла подкрепя изцяло и безрезервно.

Така женитбата се превръща за нея в политически и дипломатически коз, с който тя ще си служи много гъвкаво под натиска на членовете на Кралския съвет, ще предвижда и обещава да се омъжи за някой поданик или чужденец, но в края ще се измъква от всякакъв опасен за страната ѝ брачен ангажимент. От многобройните ѝ претенденти само двама задържат по-продължително време вниманието й: от 1560 до 1561 година Робърт Дъдли и от 1572 до 1582 година Еркюл /назоваван Франсоа/, херцог отначало на Алансон, а после на Анжу, брат на френския крал Анри ІІІ. Неомъжването на Елизабет оставя открит въпроса за наследяването на английската корона. Кралицата непрекъснато отказва да посочи наследник и така още повече укрепва властта си - съзнателно поддържаната от нея несигурност създава у благородническия ѝ кръг впечатлението, че е възможен всякакъв избор на крал от тяхната среда.

Елизабет полага много усилия за да поддържа у поданиците си мита, че тя е необикновена жена. Като оповестява девствеността си тя се поставя над нормалните жени и се представя като близка до Христос, като годеница на всички. Като подчертава женствеността си тя внушава, че е кралица по Божията воля и може да лекува с докосване заболелите от живеница /скрофули/ в кралството й. Като кралица тя държи да е почитана като майка на всички свои поданици. Благодарение на една изкустно направлявана пропаганда Елизабет успява да внедри този благоприятен трилик имиж в съзнанието на тогавашните англичани.

Така Елизабет се оказва първият английски монарх, който успява приживе да стане обект на ревностна култова почит. Всяко нейно появяване пред публика е обкръжено с бляскави почести и със сложен церемониал, в който преобладат показния лукс, уместно съчетаните символи и алигории, изкустно провежданата глорификация и идеализация.

През 1576 година денят на ръкополагането ѝ за кралица е обявен за официален празник. През 1590 година се тиражира портрета ѝ като кралица, на който тя е представена като млада, излъчваща великолепие и загадъчност, жена. Поетите на нейното време ѝ посвещават безброй балди, памфлети и поеми, в които я назовават с благозвучните имена Елиза, Глориана, Астрея и т.н. В църковни проповеди се възхваляват добродетелите и обичта й, с които тя непрестанно обединява и сплотява поданиците си. Всички изкуства със съответните им изобразителни техники са подчинени на устрема да се разгласява мъдрата управленска стратегия на Кралицата-майка на всички.

Елизабет се възцарява на трона на Англия в атмосфера на почти всеобщо национално ликуване. Всички поданици я посрещат като владетелка въплъщаваща нова ера и надеждата за по-добър живот, макар че би било неточно да се твърди, че тя поема страната в състояние на хаос, съсипана от мизерия и бедствия. Но Елизабет успява да се възползва от натрупаните недовоства и омрази срещу Мери Тюдор и да създаде впечатлението, че тя се възкачва на престола за да възстанови мира, благоденствието и праведната религия. Във вътрешната политика тя успява да постигне своите цели - успокоява религиозните вражди и налага твърдото си ръководство в Кралския съвет.

Елизабет І няма никакво намерение да охранява католическото вероизповедание, но се е налагало да се съобразява с една консервативна Камара на лордовете. Кралицата отказва да я провъзгласят за Глава на Английската църква и приема по-малко смущаващото название Върховен настоятел През 1559 година в Английския парламент са гласувани два важни законодателни текста, с които се търси компромисно разрешение на изотстящия се конфликт между протестанти и католици в страната. Кралицата е принудена да ги потвърди под натиска на лордовете католици: с Акта за превъзходство тя е обявена за върховен повелител на Църквата /но не нейна глава/, а с Молитвеника за всички от 1552 година, съчинен в калвинистки дух, се запазват организацията и ритуалите на Католическата църква. На този компромис получава поддръжката на преобладаващата част от духовенството, тъй като обезсилва войственото усърдие на ревностните католици. Елизабет І доказва впечатляваща гъвкавост при привеждането в действие на двата важни законодателни акта.

Още през 1534 година са влезли в сила извънредно строги антикатолически закони. Кралицата среща постоянно съпротивата на висшия клир. През 1563 година епископите приемат нов конфесионален сборник “Тридесет и девет члена”, който става задължителен за всички свещенослужители в Англия и остава валиден до наши дни. Макар че се запазва в основни линии католическия култ, в много членове от този сборник се усеща влиянието на калвинизма. Евангелието се възприема като основа на вярата, Тайната вечеря се признава за реално, но духовно, общение с Христос, а вярата се схваща като единствено оправдание на самата себе си.

За да наложи волята си в Кралския съвет кралицата освобождава две трети от членовете му и ги подменя с верни на каузата ѝ нейни хора. Тя избира за свой Държавен секретар и Главен съветник сър Уйлюм Сесил, който ще ѝ служи вярно през периода 1558 - 1572 година. През 1571 година той получава титлата лорд Бъргли. Правителството на Елизабет І се гради върху относително стеснена политическа поддръжка, тъй като от него са изключени преднамерено изповядващите католическата вяра влиятелни потомствени благородници. През първите години на царуването ѝ решенията му не са минирани от вътрешни конфликти, защото членовете му са сплотени от верността им към Кралицата. Единението става възможно тъй като само шест или седем от неговите деветнадесет постоянни члена се явяват на заседанията. Към това би трябвало да добавим, че по-голямата част от заседаващите в Кралския съвет са близки роднини / Лаймчестър, Уоруик, Сидни и Съсекс; Уолсингъм и Майлдмей; Сесил и Бейкън/.

Във външната политика Илизабета І успява да сключи през април 1559 година мирен договор с французите в Като Камбрези и същевременвно да запази добри дипломатически контакти с Испания на Филип ІІ. След отлъчването ѝ от папата през 1570 година Елизабет І се оказва изолирана от общността на могъщите и влиятелни европейски монарси. Но тя успява да укрепи авторитета си сред поданиците след като английската флота, предвождана от прославени бивши корсари, спечелва няколко морски битки с испанците, след като сър Френсис Дрейк успява да осъществи обиколка на света /1577 - 1580/, след като се започва колонизирането на Америка /през 1584 година е завладяна Вирджиния/.

Благодарение на бързия икономически растеж и бурното нарастване на населението, на поражението на Непобедимата армада през август 1588 година Англия и възвръща престижа като порцъфтяваща монархия сред европейските държави.

Междувременно започва да се оспорва приноса на Кралицата в преобразяването на Англия. В действителност Елизабет е била считана за консервативна владетелка и прекалено колеблива във вземането на важни за държавата решения. През 1558 година верската ѝ сдържаност възмущава протестантските епископи, които се амбицират да наложат на Кралицата да одобри през 1563 година твърде калвинистките по дух Тридесет и девет члена. Колебанията на Елизабет І преди утвърждаването им, неосъществените ѝ проекти за брак с Дъдли, а след това с Алансон подхранват чак до 1580 година слуховете за реставрация на католицизма в островното кралство.

Елизабет І като че ли няма изградена стратегия в областта на външната политика. Кралицата просто държи да запази две пристанища за англичаните на европейския бряг на Ламанша / Кале или Хавър/ и да се пази от пряка намеса в някой международен конфликт през периода 1560 - 1580 година. Когато заплахата от Шотландия се възобновява през юни 1559 година, след като Франсоа ІІ, съпругът на Мери Стюарт, регентка на Шотландия и католическа претендентка за трона на Англия, възхожда на престола на Франция, Елизабет І изпраща д явно нежелание английски войници да подкрепят въстанието на шотландските протестанти. Тя поддържа без реална убеденост простестантската партия във Франция през периода 1562 - 1564 година /вследствие на което Англия изгубва окончателно Кале/. Тя търси прекалено дълго време възможност да сключи съглашение с Филип ІІ. Когато през 1585 година тя е принудена да изпрати войска в Нидерландия срещу местните католици, поддържащи Испания, тя издава райна заповед, с която забранява на херцога от Лайчестър на предприема каквато и да било офанзива. Отношението на Елизабет І към съперницата ѝ Мери Стюарт отразява най-добре характерната ѝ нерешителност. След провала ѝ в Шотландия Мери намира убежище в Англия през 1568 година. Тя остава в продължение на деветнадесет години английска пленница и въпреки многобройните заговори и бунтове в защита на католичката Мери Стюарт /1569, 1571, 1583, 1586, 1587/, Елизабет не се осмелява да я лиши от наследствените ѝ права и се налага Кралският съвет да застави кралицата да постанови екзекуцията ѝ /8 февруари 1587 година/.

В действителност Елизабет І охранява особено ревностно трона си и напълно осъзнава ранга и прерогативите си, особено след отлъчването ѝ от Римокатолическата църква. В този смисъл колебанието ѝ да подкрепи бунтовниците, дори когато те са протестанти, би могло да се обясни с принципния ѝ отказ да подкрепя каквото и да било движение, оспорващо авторитета на монарха.

Последните петнадесет години от царуването на Елизабет І са белязани от бързо прогресиращото отчуждаване на кралицата от поданиците ѝ. Редица икономически и политически фактори обуславят влошаването на отношенията им. Наистина икономическият растеж продължава докъм 1592-1593 година, но изключително слабите реколти през периода 1594 - 1597 година довеждат до поскъпване на живота, до спад на производството и раждаемостта. През 1572 и 1576 година се издават много сурови закони срещу скитниците и бедняците, за да се облекчи натрупващото се в обществото социално напрежение. Но те настройват враждебно общността на селяните спрямо върховната владетелка в кралството. Множеството военни експедиции на английската армия на Континента /в Обединените провинции, Франция и Испания/ и в Ирландия, по-голямата част от които се провалят, задълбочават враждебността на поданиците към Елизабет І, тъй като предизвикват увеличавания на данъците / през 1593, 1598 и 1603 година/.

Елизабет І създава впечатлението, че вече не успява да овладее натрупващите враждебни настроения, демонстрирани все по-открито срещу нея в Кралския съвет. Тя съкращава броя на членовете му до десетина, които нямат солидна социална поддръжка. В Съвета взема надмощие родът на Сесил /сър Робърт, синът на Уйлям, става Държавен секретар през 1596 година/ и се обособява като влиятелна фракция. Изключените се групират около Робърт Девъроу, граф на Есекс и упорит ухажьор на Кралицата. Той организира съзъклятие срещу Елизабет І и е екзекутиран през 1601 година. Кралицата става все по-безцеремонна спрямо католиците и особено категорична срещу йезуитите през 80-те години на ХVІ век, но не успява да възпре бързо разпространяващиия се пуританизъм.

Въпреки всичко на прехода от ХVІ към ХVІІ век възходът на страната Англия продължава. Колониалната ѝ експанзия бързо се разраства /сър Уолтър Ралей/, задлъжнялостта ѝ към външните кредитори е незначителна. Сериозно е накърнен само имиджа на кралицата, тъй като пропагандата възхваляваща величието ѝ се оказва неефективна в променения социокултурен контекст, който се учредява в Англия в самото начало на ХVІІ век.

Остарялата Елизабет се затваря в кралските си покои и от 1602 година изцяло възлага организирането на наследяването ѝ на сър Робърт Сесил. Когато умира на 24 март 1603 година, на английския престол възхожда Яков VІ Шотландски, син на Мери Тюдор, под името Яков І /1603 - 1625/. Естественият ред в кралството е възстановен. Побеждава династията на Тюдорите, но Елизабет І скоро бива идеализирана от разочарованите от управлението на Яков І и през следващите десетилетия се превръща в разширяваща въздействието си легенда.

Английската култура през Елизабетинската епоха: Може да се каже, че краят на управлениято на Елизабет І се превръща в Златен век за философията /Френсис Бейкън/, за театъра / Шекспир, Марлоу, Грийн, Чапман, Кид, Търнър/, за литературата и другите изкуства.

През 1516 година се появява футуристичният социално-политически роман на Т о м а с М о р “Утопия”. Той е написан на латински език (De optimo reipublicae statu, deque nova insula Utopia) и се състои от две части, втората от които е съчинена преди първата. Английският писател е явно вдъхновен от диалога “Републиката” на Платон, в който древногръцкият мислител пресъздава своята представа за идеално устроения полис.

Идеално уредената държава на Мор е разположена на измисления остров Утопия /тази гръцка дума означава “несъществуващо място”/. Управлява се от демократично избрано правителство, което се ръководи само от повелите на разума. На богатството и величието не се отдава никакво значение. Златото се възприема като обикновен метал, пари не се използват, няма частна собственост, благата и разпределението им се управляват от държавата. Трудът на остров Утопия е задължителен за всички, но дневната му продължителност е строго регламентирана. Никой не трябва дса работи повече от шест часа на ден, за да има свободно време да се образова и развива интелекта си.

Островът, представен от Мор като рай за учените и високообразовани хора, е управляван от аристократичната прислойка на всезнаещите ( litterati), но тя преднамерено е ограничила броя на интелектуалците, които са допуснати да обитават на него. Католическата религия е представена като изключително толерантна към другите вероизповедания. Основаваща се върху епикурейско стоическата представа за добродетелта и щастието социалната организация на “Утопия” разчита на отделното семейство и на задружния живот на фамилиите. Насърчават се скромното съществуване и общите трапези с най-необходимите ястия.

Някои от възприетите на остров Утопия нрави днес ни смущават: използването на робски труд, прибягването да услугите на наемници във време на война, прекалената самоувереност на управляващите и циничната политическа стратегия спрямо иноземците. Въпреки това в “Утопията” се разобличават, често чрез иронията и хумора, злодеянията на извънмерното богатство и на големите икономически сдружения /монополите/, съзъклятието на богатите срещу бедните, тиранията на владетелите, насърчаващите човешките пороци институции и ритуали.

Днес футуристичният роман на Томас Мор се възприема като манифест на христианския хуманизъм, от който се вдъхновяват Русо, основателите на социализма, а много често и фанатизираните “бащи” на комунизма. За нас са важни представите на английския ренесансов мислител за взаимоотношенията между мисълта и действието, етиката и политиката, за механизмите, върху които се гради подтисничеството, за възможностите на човека да промени света, в който живее.

                            Доц. Гено Генов