Романтизъм във Франция

В своята съпротива на идеите на френските просветители феодално-клерикалната реакция намери подкрепа в лицето на върхушката на буржоазната класа, изплашена от режима на якобинската диктатура и от мисълта, че властта може да попадне в ръцете на плебса. По тоя начин френската буржоазия подкрепи диктатурата на Наполеон, а след реставрацията на монархията влезе в компромисно съглашение с Бурбоните, които от своя страна пристъпиха отначало твърде внимателно към възстановяване само на някои права на феодално-клерикалната класа. Широките народни маси, измамени от буржоазията, още нямаха условия да се организират, а интелигенцията се раздвои – една част започна борба в името на смъртни либерални идеи изобщо за свобода. Това разделение има голямо значение за развитието на френския романтизъм – на неговото реакционно и прогресивно крило.

При тази обстановка възникна романтизмът във Франция, от една страна, като реакция, срещу идеите на просветителите и на коренния прелом, наложен от победата на Великата френска буржоазна революция, от друга – като протест компромисното и предателско поведение на буржоазията, и, от трета – като борба срещу класицизма , който въпреки известни отклонения от основните си закони продължаваше през революционния период и през време на Наполеон да бъде водещо литературно направление. Към основните изменения, станали във Франция през този период, трябва прибавим и влиянието, което упражни германската литература и по-специално немския романтизъм върху френските писатели. В това отношение значителна роля изигра книгата на една от видните представителкина френския романтизъм Жермана дьо Стал – “За Германия”. Романтизмът през епохата на реставрацията отразява песимистичното настроение на интелигенцията, нейното разочарование от Великата френска буржоазна революция, тъга по миналото у пропадналите аристократи, отричане на просветителните идеи на XVIII в. с неговите материалистични и атеистични до някаква степен схващания. Романтизмът от първия си период е едно връщане към религията, критика не века на разума, идеализация на рицарското минало и в същото време надменно, безплодно, интелигентско презрение към възходящата и алчна буржоазия, показала истинския си лик след вземането на властта. Героите в произведенията на романтиците от епохата на реставрацията са откъснати от живота личности, създадени от прекомерното въображение на писателите, горди отрицатели на действителността, неудовлетворени и песимистично настроени хора, в които е отразен все пак животът след революцията – бъркотията и боричканията в политическия живот, трескавият ход на бързото развитие на търговията, индустрията и забогатяване на буржоазната класа.

Поетите от романтичната школа от първия период се чувстват повече свързани със смъртно ударената класа на феодалната аристокрация и с реакционно настроеното селячество, което неведнъж се е бунтувало срещу революцията. В техните произведения изобилстват от картини от природата, промените в годишните времена имат основно значение за тях придават особено лирично настроение, като с това въздействат върху психологията на героите. От голямо значение за романтиците е тайнствеността, те имат слабост към приказните сюжети. Основното начало в творчеството на романтиците е въображението. Благодарение на това с нищо не ограничавано въображение романтиците създаваха невъзможни и невероятни несвързани с действителността герои. Измисляха различни заплетени положения, сложни интриги на действието. В техните произведения случайността играе голяма роля. Всичко това прави композицията в романите им нестройна, действията в пиесите немотивирани и чувството в тяхната поезия много често се разлива или в прекалена сантименталност, или в пуст и несъдържателен патос.

През първия период на епохата на френския романтизъм писталелите – романтици начело с Шатобриан са разочаровани от съществуващия хаос, настроени са песимистично, търсят отдушник в идеализацията на миналото или пък в екзотиката на далечните страни.Писателите романтици са обладани от религиозен дух, поддръжници са на реставрацията на монархията гледат с недоверие и дори с неприязън към широките слоеве на населението и с презрение на възходящата и алчна буржоазия. Тези писатели са още далеч от епохата на първите критически реалисти, които ще погледнат действителността право в очите и майсторски ще я разкритикуват. Героите в произведенията на първите романтици са в конфликт с обкръжаващата ги действителност – те са отрицатели на живота, горди, неудовлетворени личности. В тези герои е отразен целия хаос и несигурност на недовършената революция.

Скоро обаче настъпва нов период в епохата на романтизма, насочен срещу класицизма, но в името на свободната личност в смисъл на счупване всички канони под влиянието на немската класическа литература, особено на Шекспир.

И ето новата школа става вече бурно движение, което се мъчи с всички сили да се наложи. На чело на романтизма като активна школа застава младият, едва двадесет и пет годишен голям поет Виктор Юго. През 1827 година той публикува знаменитият си предговор към пиесата “Кромуел” и дава лозунгите за борба. Романтизмът е реакция срещу правилата на класиците, той е освобождение на човешката личност, той е лирика и в поезията, и в художествената проза.Теофил Ботие, младият даровит поет и възторжен последовател на Виктор Юго пише “Предговор на “Кромуел”светеше пред погледите ни, както десетте божи заповеди са сияли на планината Синай. Аргументите на Виктор Юго се виждаха безапелационни.”

Около Виктор Юго се наредиха почти всички даровити, едва начеващи писатели. Начело на движението застанаха и млади критици като Сент Бьов, които после добиха световна слава. Литературният романтизъм нахълта във всички области – в живописта, в музиката, дори и в политиката. Революцията не засегна само литературните идеи и форми. Тя навлезе и в областта на езика. Свободата бе прогласена напълно. Езикът на новите поети трябваше да стане годен инструмент, за да изразява новите чувства и свободния полет на въображението. Много думи, които по-рано нямаха място в литературния език, сега нахлуха свободно в него. Равенството беше прогласено. Във френския език нямаше вече хубави и лоши думи. Всичко, което беше плод на френския езиков гений, доби право на съществуване. И ние виждаме в произведенията на мнозина поети да се вмъкват думи дори от парижкото арго.

Но най-важното нещо, което донесоха романтиците от втория период и което остави рязка следа подир тях, е любовта към човека и човечеството. Герои на техните произведения вече не са аристократите или старите образи из гръцката митология. В стиховете, в романите и драмите на романтиците навлизат всички хора – от разочарованите и болни “от болката на века” аристократи до проститутките и отхвърлените от обществото крадци и убийци. Вдъхновението на романтиците наистина още не е реалистично, всичко от външния свят преминава пречупено и преувеличено от тях, но все пак те първи посочиха на писателите, че над всичко в изкуството стои самият живот. Макар социалното творчество на романтиците е по-скоро морализаторско, то дава насока на следващия романтизма, реализъм. Отпуснатата на воля фантазия пречеше на романтиците да гледат на живота право в лицето, но голямата любов към човека, която изпълваше произведенията им, можеше да вдъхнови по-късните велики майстори на социалния роман.

През време на втория период от развитието на френския романтизъм идеята за свободата е все още затворена в рамките на една идеализация на миналото, особено на фантастичния мир на замъци и герои от епохата на ранното средновековие. Редица писатели от този период се примиряват с действителността, като се затварят в ограничения свят на личните си преживявания. Под влиянието на надигащите се народни маси и под влиянието до известна степен на утопическия социализъм следващият период от епохата на романтизма се характеризира със симпатии на писателите към революционно-демократическите движения. Най-типичен представител на този стадий от развитието на френския романтизъм е Виктор Юго, който написа много борчески стихове и който в своите романи заедно с другия вече много близък до реализма романтик Евгени Сю представи нови геро от низините, а чрез образа на младия Гаврош се помъчи макар и доста смътно да представи човека на бъдещето. Разбира се, макар някои от романтиците, като Виктор Юго, Жорж Санд и др., проявиха борчески качества, те бяха твърде далеч от позициите на социализма, не можеха да почувстват каква историческа роля ще играе пролетариатът, въпреки че бяха свидетели, а някои дори участници в първата негова революционна проява – февруарската революция от 1848г.

Във всеки случай не може и не бива да се замъглява или отрича фактът, че най-прогресивните, най-човеколюбивите, най-чувствителните от френските романтици бяха ярки поддръжници на ония политически движения, чийто лозунги, макар и неясни, макар и ненаучни, макар и изпълнени със сантиментално-мелодраматически елементи, зовяха към свобода, към благо състояние и равноправие на жената, към създаване на такива условия, които ще спасят децата на народа от израждане и ще подпомогнат тяхното образование и възпитание.

Тези прогресивни писатели-романтици стояха очевидно на демократични позиции, а някои от тях , като Виктор Юго, с патоса на своите произведения въздействаха и мобилизиращо на широките народни маси.

През този последен свой период френският романтизъм е раздвоен. Някои от неговите последователи се отклониха от борческия път на Виктор Юго или на Жорж Санд и тръгнаха по пътя на чистото изкуство като Теофил Готие и парнасците или станаха родоначалници на декадентското изкуство начело с Бодлер.

Романтизмът във Франция, както и във всички страни на Западна Европа, не е единствен. И макар че през периода на неговото оформяне като литературно направление реакцията се намира във възход, още в дните на всемогъщото влияние на Шатобриан, Жозеф дьо Местр и Луи дьо Боналд се развива прогресивният романтизъм, намерил в лицето на Жермена дьо Стал и на Бенжамен Констан, ако не пълнокръвните си изразители, то поне своите зачинатели.

Етапите в развитието на френския романтизъм не могат в никакъв случай да се разграничат съвсем строго, защото дори и в момента, когато се очертава надмощието на реакционната или демократична идеология, се зараждат и противници на тази идеология. Развитието както на реакционния, така и на прогресивния романтизъм във Франция е свързано с големите обществени движения, разтърсили страната от 1789 до 1848г.

Развитието на френския романтизъм вече като организирано и боево направление започва от 1824г., когато един от ревностните негови агитатори, писателят и ученият библиофил Шарл Нодие, бива назначен за библиотекар на Аресенала. Тук в доста просторното помещение той събира кръжок от писатели и художници, между които Виктор Юго, Ламартин, Алфред дьо Вини, Александър Дюма, Йожен Дьолакроа и мн.др. На тези интимни вечери в Арсенала романтиците четат своите произведения, дискутират, изработват своите боеви планове за разпространение на идеите си. През 1827г.се образува и боевата група на романтиците, известна под името “Сенакл” със свой все признат шеф Виктор Юго. Групата участва енергично в печата и брани своите идеи от нападките на реакцията. Романтиците си създават свои боеви органи, като “Литературен консерватор”, “Френска муза”, “Глобус”. Във връзка с острите противоречия в недрата на самата нова литературна школа твърде често и в самия печат на романтиците се срещат оценки на техни те произведения, които съвсем не се съобразяват с въпроса за единството на групата. Тези противоречия ще се засилват все повече във връзка с политическите събития, за да се стигне до пълен идеен разрив.

За развитието на френския романтизъм голяма роля играе и чуждото влияние. В началото личните връзки на Жермана дьо Стал и Бенжамен Констан с германските писатели, публикуването на произведението на Жермана дьо Стал “За Германия”, преводът на Шлегевелите “Лекции по драматическо изкуство, стихотворната трагедия “Валенщайн”, написана от Бенжамен Констан по подражание на Шилер, и особено краткият предговор към нея налагат все повече влиянието на германската романтична школа във Франция. От немалко значение са и сборниците с песни от испанския “Романсеро” или пък публикацията “Избрани оригинални стихотворения на трубадурите”, които се смятат за гениални предтечи на романтиците във Франция. По-късно идва огромното влияние на английските романтици, особено на Уолтър Скот и Байрон. Самите читатели във Франция се увеличи от техните произведения, чиито преводи на френски достигат големи тиражи. Все по това време в Париж играе и английската трупа, произведенията на Шекспир имат грамаден успех. Под булото на фалшив патриотизъм привържениците на реакцията устройват скандали в зрителните зали, но новият вкус се е вече наложил и всички опити да се възкресят миналите кумири остават безуспешни.

Шатобриан.Най-крупният представител на реакционния романтизъм във Франция е Рене дьо Шатобриан (1768-1848г.). произхожда от старо аристократично семейство.Първото му съчинение е публикувано в Лондон то се казва “Опит върху революциите”,изпълнено с противоречиви идеи.В това си произведение разглежда развитието на революциите,като основно спира вниманието си на Великата френска буржоазна революция. Той критикува монархията и аристокрацията. Още в това съчинение Шатобриан се очертава като романтик, защитник на индивидуалната свобода и самотната личност. Когато Наполеон идва на власт Шатобриан се връща в Париж. Тогава той написва своето основно съчинение “Геният на християнството”, в което прави апология на католицизма, спечелва и симпатиите на Наполеон, защото тъкмо в този момент императорът сключва известния конкордат с папата и възстановява правата на църквата във Франция. Шатобриан бива назначен на служба във френската легация в Рим, а по-късно пълномощен министър в швейцарския кантон Вале. Смъртно наказание на ангиенския херцог възмущава убедения роялист и Шатобриан си дава оставката, като предприема пътешествие на Изток, плод н а което е книгата му “Пътуване от Париж до Ерусалим “. От 1811 нататък романтикът се отдава на политическа и дипломатическа дейност.

Ламартин. Друг виден представител на романтизма във Франция е Алфонс дьо Ламартин, роден 1790г.в град Макон.Той произлиза от обедняло аристократично семейство и от ранните си години е възпитаван в дух на католицизъм и омраза към делото на Френската революция. Едно пътуване из Италия дава възможност на Ламартин да се обогати с повече впечатления и там той пише много от стихотворенията си. През 1820г., след завръщането си от Италия, Ламартин публикува първата си стихосбирка под заглавие “Поетически съзерцания”. Сантименталният тон на тази сбирка допада много на интелигенцията на Франция, която по това време в песимистично настроение вследствие на развилите се политически събития и на разочарованието, което настъпва при първите грабителски похвати на току-що взелата властта френска буржоазия. През този период Ламартин е доста плодовит, като през 1823 г.публикува втория си сборник от стихотворения под заглавието “Нови поетически съзерцания”, а през 1830г. – трета стихосбирка “Поетически и религиозни съзвучия”. През същата година славата на Ламартин расте неимоверно и той бива избран за член на Френската академия.На връщане от едно пътуване романтикът е посетил и България, задържан у нас по-дълго, понеже се разболял. Плод на това негово пътешествие е бележитата му книга “Пътуване на Изток”, където са отделени няколко страници и за нашата страна.

Александър Дюма. В групата на френските романтици се откроява един особен писател, който, без да се отличава с особено майсторство като художник, и до днес държи в напрежение въображението, особено на младите читатели от целя свят. Този писател е Александър Дюма (1802-1870), автор на популярните романи “Тримата мускетари”, “Граф Монте Кристо” и още много други, написани съвсем популярно в духа на романтизма и под влиянието на Уолтър Скот, но без неговото дълбоко отношение към историческите проблеми. Син на революционен генерал от армията на френската република, внук на негритянка от остров Сан Доминго, робиня на неговия дядо, издънка на стар френски аристократичен род, Александър Дюма още с идването си в Париж като младеж се включва шумно в литературния живот и става един от най-темпераментните агитатори на войнстващата романтична школа.

Александър Дюма е автор на първата драма, с която френските романтици започнаха фактически прочутата своя битка срещу класиците. Една година преди “Ернани” в Париж бе посветена драмата на Дюма “Анри III и неговият двор”с участието на великата актриса госпожица Марс. Написана под влиянието на Шекспир и с някои преки заемки от Уолтър Скот, тази пиеса се посреща добре дори и от такива писатели като Стендал, който пише, че “най-хубавите трагедии на Расин и Уолтър биха изглеждали студени в сравнение с такава пиеса като “Анри III неговият двор”.Разбира се, критичният Стендал съвсем не се увлича в своите похвали и още в същото изречение добавя, “че ако Расин и Волтер живееха в наше време и се ползваха от свободата, която дава подражанието на Шекспир, то те естествено биха създали пиеси, по-високостоящи от пиесата на господин Дюма”.

Така се развива романтизмът във Франция, започнал като израз на реакционните сили чрез произведенията на Жозеф дьо Местр, Луи дьо Боналд, Шатобриан и стигнал до революционно-демократичните позиции и мобилизиращия революционен патос на Виктор Юго и дълбоката социалност на Жорж Санд.