Старобългарска литература

От Уикикниги
Jump to navigation Jump to search

Старобългарската литература започва с делото на двамата братя Кирил и Методий. Те са родени в Солун, втори по големина град на Византийската империя след Константинопол /Цариград/. Баща им заема висока административна длъжност – помощник е на стратега /управителя/ на града. Предполага се, че майка им е българска славянка. Светското име на Кирил е Константин, а на Методий не е известно. Методий е роден през 815-817 г., а Кирил през 827 г. По-големият брат първоначално е военен управител на област, населена със славяни. След това става монах. Кирил учи в най-престижното учебно заведение в тогавашна Европа – Магнаурската школа. За кратко време е секретар /хартофилакс/ в патриаршеската библиотека. Става преподавател в Магнаурската школа и получава званието философ. Затова често в източниците е назоваван Константин-Кирил Философ.

Въпреки че е млад, Кирил се ползва с изключителен авторитет пред византийското правителство. Изпращан е на важни мисии с политически и религиозен характер. Около 852 г. е изпратен с мисия при сарацините /арабите/. Там успешно спори с ислямски духовници и защитава догмата за Светата Троица.

През 860 г., заедно със своя брат Методий, Константин Философ е начело на делегация, която посещава Хазарския каганат /така наречената хазарска мисия/. Целта е да се защитят в мултирелигиозната страна позициите на християнството. В Херсон Кирил намира мощите на св. папа Климент Римски, с които се връща в Константинопол през 861 г. Същата година той написва на гръцки език похвала и служба за светеца.

През 862 г. владетелят на Великоморавия, княз Ростислав, отправя молба към византийския император Михаил III да му изпрати проповедници на християнството, които да го разпространяват на славянски език. Императорът възлага на Константин Философ тази задача. Той създава първата славянска азбука – глаголицата. Преведени са от гръцки на славянски език основни богослужебни книги. В преводите помага по-големият брат Методий. Така е поставено началото на първия писмен славянски език, който се основава на говора на славяните от българската група. Той става универсален през Средновековието за редица славянски народи. Науката използва за него две понятия – старобългарски и старославянски. Езикът е старобългарски по своята етноезикова характеристика и старославянски по ареала на своята разпространеност.

Кирил и Методий пристигат през 863 г. във Великоморавия и веднага започват активна проповедническа и църковно-организационна дейност. Продължават да превеждат и текстове, необходими за богослужението. Подготвят ученици. Немското духовенство атакува мисионерската дейност на двамата братя. През 866 г. тръгват за Константинопол, за да бъдат ръкоположени учениците им за свещеници. По настояване на княз Коцел остават в средноевропейската държава Панония една година и подготвят 50 ученици. През 867 г. братята са във Венеция. Константин Философ влиза в диспут с привържениците на така наречената триезична догма, които защитават тезата, че Бог може да се слави само на три писмени езика – еврейски, гръцки и латински. Аргументът им е чисто формален - надписът, който Пилат заповядал да бъде поставен на кръста на Христос, е бил на тези три езика. Кирил оборва триезичниците с богословски аргументи и аргументи на емпиричния опит. Той утвърждава идеята, че всички народи и езици са равни пред Бог.

Във Венеция славянските първоучители получават известие, че в Константинопол е извършен преврат, император Михаил III е убит и за владетел на Византия е коронясан Василий I Македонец. Това променя първоначалния им план. Вместо към Цариград братята се отправят към Рим. Поканени са от папа Николай I, който междувременно умира. Новият папа Адриан II ги посреща тържествено, освещава славянските книги и посвещава в свещенически санове техните ученици. Това става през 868 г., а на 14 февруари 869 г. Константин Философ умира, като преди смъртта си приема монашеството и името Кирил.

Методий продължава делото на своя брат. През 869 - 870 г. е епископ в Панония. Немски епископи го съдят пред немския крал, че е пристъпил в чужд диоцез. В периода 870 – 873 г. Методий е заточен в Швабия. През 873 г. папа Йоан VIII го освобождава и ръкополага за епископ в Моравия и архиепископ на Сирмиум /Панония/. Методий разгръща широка църковна и книжовна дейност. През 882 г. написва „Канон за св. Димитър Солунски”. В 885 г. завършва превода на юридическата книга „Законоуправило” /на гръцки – „Номоканон”/. На 6 април 885 г. Методийумира. Като свой наследник на архиепископския престол той посочва ученика си Горазд.

С помощта на великоморавския княз Светополк, който се оказва недостоен наследник на великия си предшественик Ростислав, немското духовенство унищожава славянската църква във Великоморавия. Учениците на солунските братя са изтезавани, хвърляни в затвори, продавани като роби. Неизвестна е съдбата на Горазд, но по всяка вероятност той е убит. Делото на двамата първоучители на славянските народи обаче не загива. В края на 885 или в началото на 886 г. трима ученици на Кирил и Методий – Климент, Наум и Ангеларий – достигат до българската гранична крепост Белград /днешна столица на Сърбия/. Местният управител ги посреща радушно и ги изпраща в българската столица Плиска, защото, както пише в житието на Климент, знае, че българският владетел княз Борис I (852 – 889, + 907 ) „отдавна жадува за такива мъже”.


2. Спасяване на Кирило-Методиевото дело от българската държава

Княз Борис Първи създава на учениците на Кирил и Методий изключително добри условия за разпространяване на славянската писменост. Скоро след пристигането си в България Ангеларий умира. Наум остава да учителства в столицата Плиска, а Климент заминава за югозападната част на страната /земите на днешна Македония и Албания/. Двамата разгръщат активна проповедническа и книжовна дейност. Учителствайки в Девол и Охрид Климент успява да обучи за 7 години 3500 ученици. През 889 г. Княз Борис Първи се оттегля от престола в полза на първородния си син Владимир Расате, става монах и продължава да помага на Кирило-Методиевите ученици в тяхната дейност, която цели славянизация на българската църква.

През 893 г. княз Борис напуска манастира и сваля от престола княз Владимир. Според някои източници причината за това, е че първородният Борисов син е имал симпатии към езичеството, което е отречено в България през 864-865 г. с приемането на християнството като официална държавна религия.

Преславски събор от 893 г.

В намиращия се близо до столицата град Преслав княз Борис Първи свиква народен събор. Той взима много важни решения:

1. За княз е обявен четвъртият, най-малкият, син на Борис – Симеон, който е изключително ерудиран /учил е в Магнаурската школа/;

2. Столицата е пренесена от Плиска в Преслав;

4. За архиепископ на българската църква е обявен ученикът на Кирил и Методий Климент.

Управлението на княз /след 917 г - . цар/ Симеон – „Златен век на българската книжнина”. Преславска книжовна школа.

Епохата на цар Симеон Велики е изключително интересна. През половината от своето управление Симеон води войни с маджари, сърби, хървати и най-много с Византия /894 – 896 и почти непрекъснато от 913 до 927 г./ . България разширява своите граници, почти изтласква Византия от Европа и реално застрашава самото съществуване на империята. Във военно отношение българската държава е най-могъща в Европа, а Симеон превръща превземането на Константинопол във фикс идея и се титулува „цар на българи и ромеи”. Трайно историческо значение обаче имат не неговите военни победи като битките при Булгарофигон и Ахелой, а постиженията в науката, изкуството и литературата, които са резултат на далновидната му културна политика. Около цар Симеон се формира кръг от надарени книжовници, който остава в историята като Преславска книжовна школа. Негови най-видни представители са самият владетел, епископКонстантин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, презвитер Григорий. Безспорно централна фигура е цар Симеон. Заради амбициите му да превърне Преслав в „Нова Александрия” е наричан „нов Птолемей”. Личността на Симеон е свързана и с непосредствено участие в литературна работа. Три обемисти сборника получават в науката названието „Симеонови”, защото владетелят има пряко отношение към тяхното създаване и съставяне. Те имат извънредно богато и разнообразно съдържание и представляват своеобразни енциклопедии на образоваността и културата на епохата. Медиавистиката ги назовава Симеонов сборник от 1073 /по годината на първия запазен препис/, Симеонов сборник от 1076/Изборник от 1076/ и Златоструй.

Симеоновият сборник от 1073 г. е предназначен да задоволи интереса към много широк кръг въпроси, включително и въпроси, несвързани пряко с християнската проблематика /исторически и географски сведения, агрономически, астрологически, минералогически/. Значението му се състои не само в неговото богато съдържание, но и в приноса, който преводът на разнообразните текстове дава за развитието на старобългарския литературен език. В сборника са поместени преводи на: философски трактат от Теодор от Раиту, съчинението на Георги Хировоск „За поетическите фигури”, няколко интересни статии за природата на Светата Троица, първият в славянските литератури „Индекс на забранените книги”. В началото и в края сборникът съдържа стихотворното произведение „Похвала на цар Симеон”.

Изборникът от 1076 г. съдържа 37 статии с нравствено-поучителен характер, посветени предимно на етични и житейски теми. Те разясняват и утвърждават основни моменти в индивидуалното и социалното поведение на християните. Преобладават извлечения от творби на църковни отци и византийски отшелници, поместени са и фрагменти от библейски книги.

Златоструй включва преводи на творби, принадлежащи или приписвани на Йоан Златоуст, и извлечения от съчиненията му, направени от по-късни византийски автори. Включва и няколко творби, които нямат гръцки първообраз, както и „Слово за Света Троица” от Климент Охридски. Съставител на сборника е цар Симеон. Повечето от словата в „Златоструй” имат нравствено-назидателен характер и са предназначени за индивидуално четене. Сборникът обогатява извънредно много старобългарския литературен език и има общославянско значение. Разпространява се като назидателно четиво особено в книжнината на източните славяни чак до 17 век.

3.Мястото на Климент Охридски в историята на българската и славянската култура

Климент Охридски е роден около 840 г., умира на 27 юли 916 г. Той е ученик и сподвижник на славянските първоучители Кирил и Методий. Основател е на Охридската книжовна школа. Климент е български славянин. Още в ранна възраст се присъединява към Константин Философ и брат му Методий и вероятно участва в подготовката на Моравската мисия. Придружава двамата братя в мисионерската им дейност сред моравските и панонските славяни. Ръкоположен е за свещеник в Рим. След смъртта на Методий през 885 г. Климент заедно с другите славянски свещенослужители е подложен на жестоки гонения от немския епископ Вихинг, който с помощта на великоморавския княз Светополк успява да постигне окончателна забрана на славянското богослужение. Климент, Наум и Ангеларий се отправят за България. Пристигането им в Плиска е събитие, очаквано от българския княз Борис Първи. Назрялата необходимост от писменост на роден език осигурява на книжовниците радушен прием. Това става в края на 885 или началото на 886 г. Още в Плиска Климент разгръща широка книжовна дейност. В края на 886 или в началото на 887 г. той заминава в югозападната българска област Кутмичевица. Пребивава главно в градовете Охрид, Девол, Главиница, където организира училища за начална грамотност, подготвя първите свещеници за нуждите на българската църква. На Преславски събор през 893 г. е обявен за „пръв епископ на български език”. Като писател работи главно в построения от него манастир „Свети Пантелеймон” край Охрид. Там е погребан. Литературното му творчество е богато и разнообразно в жанрово отношение. Включва химнографски творби, поучителни слова, похвални слова. Сериозна научна хипотеза е предположението, че Климент е автор на „Пространно житие на Кирил” и на „Пространно житие на Методий”. То обаче не е доказано.

Похвални слова на Климент

Най-голямо литературноисторическо значение имат похвалните слова на Климент. Похвалното слово е религиозно риторичен жанр. С абсолютно доказано Климентово авторство са 9 похвални слова. Сред тях с художествените си достойнства се открояват „Похвално слово за Кирил”, „Похвално слово за Успение Богородично”, „Похвално слово за Лазар”, „Похвално слово за Климент Римски”. Творбите се отличават с еднотипна стройно изградена композиция, която съдържа встъпление, изложение на деянията на светеца, риторически преход, възхвала и заключение. В двете най-големи по обем части – изложението на деянията и възхвалата – стилът е стегнат, изказът е ясен, нагледен. Използват се епитети и метафори от псалмите, библейските цитати са подчинени на основната нравствено-дидактична идея. Образите са нормативни, идеализирани. Много често възхвалата (кулминацията в композиционното изграждане на словото, наричана още химнична част ) е построена като съвкупност от синтактично-паралелни изречения с анафорично начало.

В някои похвални слова на Климент личи влиянието на св. Йоан Златоуст – има цели пасажи, заимствани от негови творби.

Похвално слово за Кирил

„Похвално слово за Кирил” е най-популярната творба на Климент. Създадена е за прослава на славянския първоучител. Запазена е в 23 преписа. Верен на стила си Климент изгражда величествен и въздействащ образ. В биографичната част от словото са посочени най-важните моменти от живота на Кирил, като се съкращава второстепенното. Целта на автора е да го представи като славянски светец и затова бегло споменава мисиите му до 863 г. Най-голямо внимание е отделено на Моравската мисия. Похвалата е разгърната в традиционния за Климент стил на тържественото красноречие. Химничната й част е съставена от синтактично-паралелни изречения с анафора „облажавам”. Различават се три основни момента: риторични въпроси, утвърждавания и облажавания. Чрез тях се постига градация. Фразеологията на творбата е типична за автора. Изобилстват лексеми, съдържащи корените свят, злато. Те са групирани в игрословия с понятието за светлина. Светлината е ключов символ. Тя символизира едновременно Христос, християнската вяра и писмеността, книгите. Използвани са сложни дву- и трикоренни епитети. Прокаран е устойчив паралел с образа на апостол Павел. Разгърнатото сравнение на Кирил със звездата Денница, която изгрява последна, но затъмнява всички други звезди, изгрели преди нея, засилва въздействието на образа. Това сравнение поражда не само религиозни, но и патриотични значения – чрез него се утвърждава не само светостта на Кирил, но и значимото място на славянството в човешката цивилизация.

4. „За буквите” на Черноризец Храбър – апология на славянската писменост

Черноризец Храбър е български монах и писател от края на 9 и началото на 10 век. За живота му не се знае нищо. За личността му съдим единствено от неговата творба „За буквите”, която е една от най-преписваните в славянското средновековие. Текстът е познат в над 100 преписа, повечето древноруски. Най-старият препис е в цар Иван-Александровия сборник, преписан от монах Лаврентий през 1348 г.

В научната литература дълго е дискутиран въпросът, коя личност се крие зад името Храбър. Причината редица учени да възприемат това име не като лично, а като псевдоним, е, че то не е монашеско. Аргументирани са хипотези за авторството на „За буквите” – цар Симеон, Климент Охридски, Йоан Екзарх. Днес се смята, че писателят действително се е казвал Храбър, защото има достатъчно данни, че на българския език през цялото Средновековие са присъщи подобни лични имена – субстантивирани прилагателни. Освен това през 9 и 10 век в България е било нормална практика човек да запази в монашество светското си име.

„За буквите” очертава образа на един отличен полемист с научно мислене и родолюбива душа. Текстът е апология на славянската писменост, в която се защитава и в същото време възхвалява създадената от Константин-Кирил Философ азбука.

Трактатът започва с история на славянските опити да се използват чужди писмени традиции. Авторът доказва невъзможността да се използват гръцката и латинската азбука. Стига се до идеята, че фонетичната специфика на всеки език изисква той да има своя азбука.

След това Черноризец Храбър отхвърля упрека, че славянската азбука е по-низша от гръцката, защото възниква на нейна основа. Аргументира идеята, че използването на чужд предходен опит е същност на развитието на човешката култура. Според него, това, че славянските букви имат за свой образец гръцките, не е техен недостатък, защото и гръцките букви са създадени по образец на еврейските.

Черноризец Храбър отхвърля и филологическото /от гледна точка на тогавашните разбирания/ обвинение срещу функционалността на славянската азбука – упрека, че славянските букви са прекалено много. Той доказва, че двете азбуки – славянската и гръцката – съдържат еднакъв брой букви. Не пропуска възможността да се надсмее на гърците затова, че не знаят с колко букви пишат.

Най-съществено е обвинението, че славянските книги, за разлика от гръцките и латинските, не са божествени. На него Черноризец Храбър отговаря с богословски аргументи: 1/ Бог е създал първо не гръцкия или латинския, а сирийския език; 2/ всички хора и народи са равни пред Бог, всеки си има свое призвание и своя мисия в историята на световната култура.

Авторът привежда и упрека на гръцките книжовници, че славянската писменост не е съвършена, не е достатъчно добра, защото в нея се правят промени / „още се нагласяват”/. Упрекът е отхвърлен с утвърждаване на културологичната идея, че всичко в човешката култура непрекъснато се развива и усъвършенства. Даден е пример и със самата гръцка азбука, която е претърпяла многократни промени през вековете.

Славянската писменост не само е защитена като равна на гръцката. Тя е утвърдена като по-висша от гръцката. Тази теза е защитена с три аргумента. Първият е, че славянската писменост е създадена за кратко време от един човек, а не като гръцката в продължение на много години от много хора. За автора на трактата краткото време и единственият създател на писмеността са знак за особеното Божие благоволение към славяните.

Вторият аргумент е изцяло в духа на религиозния тип мислене, който е абсолютно доминиращ в Средновековието – създателите на гръцката писменост са езичници, а Константин –Кирил Философ е християнски светец. Това е необоримо от позициите на богословското мислене доказателство, че славянската писменост е по-висша от гръцката.

Третият аргумент е, че славянските книжовници знаят, а гръцките не знаят историята на създаването на писмеността и превода на свещените книги. Знанието за създателите на азбуката и почитта към тях за българския писател са доказателство за културно-обществената пълноценност на славянската книжнина.

„За буквите” е синкретична творба: трактат /научно съчинение с философско-филологически характер/, апология /защита и възхвала/, полемика /спор/. Текстът обединява признаците на науката, публицистиката и литературата. Писан в края на 9 или началото на 10 век той е важно свидетелство за това, че триезичната ерес, срещу която воюват в качеството си на византийски мисионери Кирил и Методий, 30-40 години след създаването на славянските букви се възражда вече като византийска реакция на разпространението на славянската писменост в България. От инициатор на създаването на писмена славянска култура Византия се превръща в нейн враг. Но историята с разгрома на славянската църква в Средна Европа не се повтаря на Балканския полуостров. Причините са две. Първо, за разлика от управниците на Великоморавия, българските владетели последователно и твърдо защитават позициите на славянската книжовност и създават условия за нейното процъфтяване. Второ, пак за разлика от Великоморавия, именно в края на 9 и началото на 10 век България е на върха на своята мощ, не само способна да отстои на византийския политически натиск, но дори да постигне пълно военно надмощие над Източната Римска империя.

5. Творчеството на еп. Константин Преславски и на Йоан Екзарх и приносът на Преславската книжовна школа в развитието на средновековната славянска цивилизация.

Изключително място в българската литература от края на 9 и началото на 10 век заемат двама църковни и книжовни дейци от Преславската книжовна школа – еп. Константин Преславски и Йоан Екзарх. Техните произведения са актуални в южнославянските и източнославянските литератури до 15-16 век.

А/ Еп. Константин Преславски

Еп. Константин Преславски е един от Кирило-Методиевите ученици, работили в България.Той е първият преславски епископ,образован писател, талантлив проповедник, преводач и поет. Еп. Константин Преславски е един от строителите на българския книжовен език, създава нови изрази, богословски термини и думи за абстрактни понятия. Полага основите на българската проповедническа традиция и е от основоположниците на българската църковна поезия. Той е най-продуктивният поет на 9 – 10 век. Автор е на много произведения. Най-значими от тях са: „Учително евангелие”, „Черковно сказание”, „Историкии”, превод на „Четири слова против арианите” от Атанасий Александрийски, „Служба за Методий”.

Учително евангелие е първият систематичен проповеднически сборник в славянските литератури. Създаден е около 893-894 г. Има прозаичен и стихотворен предговор. Стихотворният предговор е една от най-значимите поетически творби на средновековната славянска поезия. Известен е като „Азбучна молитва”. Големият украински поет, прозаик и учен Иван Франко я превежда от старобългарски на немски език.

Историкии е първият летописен текст на славянски език.

Преводът на Четири слова против арианите е направен по повелята на княз/цар Симеон през 906 г. Книгата е цялостен догматичен трактат, в който с богата богословска аргументация се опровергава арианството и се налага единосъщието на Бог-Отец и Христос, Бог-Син. С това произведение се поставя началото на полемическата антиеретическа литература в България.

Служба за Методий е текст с акростих – ако се вземат последователно първите букви от всеки пасаж се получава името на Методий.

Азбучна молитва

Азбучна молитва е най-известното произведение на еп. Константин Преславски. Написано е в азбучен акростих – всеки стих започва с поредната буква от славянската азбука. Стихотворението има форма на молитва-обръщение към Бога. Чрез азбучния акростих се изразява радостта от съществуването на славянската азбука и от възхода на „славянското племе”, горещото желание на автора да пише „целомъдрено”, да прави „явно” евангелското слово, гордостта, че шества „по стъпките на учителите” /имат се предвид Кирил и Методий/. „Азбучна молитва” е в 12-сричен размер с цезура след петата или седмата сричка. В искреното молитвено чувство се сливат религиозният и културно-строителният патос на автора. Съкровено-личното и общественото начало се преплитат – лирическият Аз се моли за народа, моли се и да получи дар, чрез който да служи на народа. Приобщаването на славянските народи към християнството се възвеличава чрез метафората ПОЛЕТ:

Литна днес и славянското племе милостта на кръста Твой да търси...

„Азбучна молитва” се нарежда сред онези произведения на старите славянски литератури, които утвърждават Кирило-Методиевото дело – „Похвално слово за Кирил” от св. Климент Охридски, „За буквите” от Черноризец Храбър.

Б/ Йоан Екзарх

Йоан Екзарх живее и твори в края на 9 и първата четвърт на 10 век в столицата Преслав и близките манастири. Автор е на два фундаментални труда – „Небеса” и „Шестоднев” – и на много тържествени слова за големите християнски празници.

„Небеса” е превод на трета част „Богословие” от съчинението „Извор на знанието” на Йоан Дамаскин. Произведението на българския писател е известно в 18 преписа, като най-ранният е руски от 12 век и се съхранява в Държавния исторически музей в Москва. Оригинален е прологът на творбата, в който се съдържа интересна теория на превода. Идеята на автора е, че преводачът трябва да се придържа към смисъла на оригинала, а не да търси буквално съответствие на „голите звукове”. „Небеса” съдържат много естествено-научни и географски знания и са първата книга изобщо в славянските литератури, в която са засегнати въпросите за устройството на човешкото тяло. Йоан Екзарх формулира идеята, че човекът представлява „микрокосмос”, присъстваща и в други негови текстове.

Най-значимата творба на Йоан Екзарх е „Шестоднев”. Тя е първото произведение в славянските литератури, което продължава раннохристиянската традиция на Шестодневите, които имат за цел да тълкуват библейската книга Битие и да възхваляват Твореца Бог. Съчинението е едновременно енциклопедия на естественонаучни знания, нравоучителна проповед, антропология и тържествено слово. Запазено е в 35 преписа. Най-старият е сръбски от 1263 г. и се съхранява в Държавния исторически музей в Москва. „Шестоднев” на Йоан Екзарх е най-значимата космологична творба в средновековните славянски литератури. Основен авторов принцип е компилацията, както при всички шестодневи, създавани след епохата на ранното средновековие. Оригинална част е Прологът. В него се утвърждава основната идея на произведението – принципът на съвършенството и хармонията господства в природата.

Похвалата към Бог се свързва с обяснение на неговото творчество. Той единствен твори от нищото, а човешкото творчество се нуждае от материал и от готови форми, в които да се вложи. В текста се изразява светла вяра в Бог. Бог е Добро. Доброто произтича от Бог. Злото няма субстанция, то е отклонение от Доброто. Божията промисъл е всемъдра, тя е създала един подреден, хармоничен космос. Специфично за книгата на Йоан Екзарх е изразяването на преклонение пред човека като микрокосмос, на когото Бог отрежда най-високо място в света. Шестото слово е истински апотеоз на човека като „образ и подобие” на Бог.

„Шестоднев” е с непреходно хуманитарно значение и заради това, че преславският писател за първи път превежда на старобългарски много термини, създава думи за абстрактни понятия, които и до днес са в основата на хуманитарната терминология в славянските езици: например „битие” за Бог, „вещ” за материалните неща. С цялостното си творчество Йоан Екзарх има огромно значение за създаването на основите на древните славянски литератури. Затова е логично, че в Древна Рус го почитат така, както почитат Светите отци на Църквата.

През управлението на св. цар Петър I (927 - 969)в България се появява дуалистичната ерес на богомилите, която се разпространява и в много други европейски страни – Византия, Босна, Рус, Италия, Франция...Блестяща реакция на църковната интелигенция срещу богомилството е произведението „Беседа на недостойния презвитер Козма срещу новопоявилата се ерес на Богомил”. Творбата се състои от две части. В първата са изложени и убедително критикувани със средствата на ораторското изкуство и благодарение на една изключително висока богословска ерудираност възгледите на богомилите. Втората част е изобличително-поучителна, тя анализира причините за появата на ереста. Представени са различни групи от обществото – богаташи, епископи, монаси. Според презвитер Козма отклоненията от моралните норми на християнството /леност, бездушие, скриването на Божието знание от суетност/ довеждат паството до еретически убеждения.

Произведението е познато по 25 пълни преписа от 15 до 19 век и по около 30 компилации, преработки и извлечения от пълния текст, разпространени в старата българска, руска и сръбска литература.„Беседа на недостойния презвитер Козма срещу новопоявилата се ерес на Богомил” оказва влияние върху редица текстове от другите славянски литератури. Показателно е, че нейното влияние се открива в такива творби на литературата на древна Рус като „Заповеди на светите отци” /11 век/ и „Моление” на Данаил Заточник /13 век/.

6. Търновска книжовна школа. Културноисторическо значение на творчеството на патриарх Евтимий

През втората половина на 14 век и началото на 15 век българската литература се превръща в източник на тенденции с изключително значение за литературите на Сърбия, Влашко, Молдова и Рус. Ученик на Теодосий Търновски, първи разпространител на исихазма в българските земи,Евтимий създава Търновската книжовна школа. От нея излизат личности като Йоасаф Бдински, Константин Костенечки, Киприан /Киевски, а след това и Московски митрополит/, Григорий Цамблак /Киевски митрополит/. Евтимий до 1375 г. е монах, а след това до превземането на Търново от турците през 1393 г. - патриарх. Той прави езиково-правописна реформа, имаща огромно значение за няколко православни църковни литератури в продължение на повече от 2 столетия. Тя есвързана главнос архаизация и с възобновяване на нормите на Кирило-Методиевия език, както и с известна елинизация. Архаизацията е продължение на стара културна традиция и има важна роля за установяването на единство в езика.

Евтимий прави нови преводи на голяма част от богослужебните книги. Той цели догматическа точност и яснота, както и езиково съвършенство. Евтимиевите преводи са в основата на Киприановата богослужебна реформа в Русия. Жанровата реформа на Евтимий се изразява в сближаването и функционалното изравняване на жанровете житие и похвално слово и образуването на нов тип житие и похвално слово. По отношение на химнографията в Търновската книжовна школа се появяват нови жанрови подвидове, например молебният канон. Стилистичната реформа се изразява във въвеждането на нов емоционално-експресивен стил – „плетение словес”. Негови характерни черти са: подчертан лиризъм, богата синонимика, широка употреба на риторически фигури, изобилие на епитети, метафори, символи, антитези, перифрази. Стилът е резултат от исихастката грижа за словото, за неговата красота, за да бъде то „адекват” на Бог. В литературното творчество на Евтимий се въвежда и нов принцип за изграждане на образа , така наречения абстрактен психологизъм. Търновската книжовна школа и най-вече нейната основна фигура патриарх Евтимий с творбите си от 14 век предопределят литературното развитие на цялата славянска и балканска православна общност през 15-16 век.

7. Григорий Цамблак и пренасянето на традициите на Търновската книжовна школа в Сърбия, Молдова и Киев.

Григорий Цамблак е роден през 1364 г. в българската столица Търново. Умира през 1420 г. в Киев. Григорий Цамблак (ГЦ) е ученик на патриарх Евтимий. Произхожда от болярски род. Отначало учи в Търново при патриарх Евтимий, а след това продължава образованието си в Атон и Цариград. След падането на България под турско иго пребивава в Сърбия, където е игумен на Дечанския манастир. През 1401 г. отива в Молдова. Става проповедник в столицата Сучава. След 1406 живее известно време в Цариград. После е игумен на Плинаирския манастир. През 1414 г., въпреки несъгласието на цариградския патриарх, е избран за Киевски митрополит. Като духовен глава на един огромен православен диоцез ГЦ се опитва да въздейства на европейските монарси, да ги убеди, че трябва да направят широка коалиция срещу настъпващите османски турци.

От 1414 до 1418 г. в гр. Констанц (Германия) се провежда т.н. Констанцки събор, чиято цел е да сплоти европейските църкви и да омиротвори европейските държави. ГЦ отива на Констанцкия събор начело с делегация от 300 души. Произнася блестяща реч, с която призовава християнските народи на Европа да се обединят срещу турските нашественици. Като Киевски митрополит отстоява автокефалността на църквата, която оглавява, от домогванията на Московската митрополитска църква. Покрепян е от литовския княз Витовт и се ползва с огромен авторитет на духовен наставник и църковник сред населението на Киев.

През целия си емигрантски живот ГЦ създава богато творчество. Повтарящо се чувство в неговите произведения е носталгията по родината България, присъстваща във всички текстове на писателя, независимо от тематиката им. Чрез творбите на ГЦ Търновската книжовна школа продължава да съществува и да влияе върху литературите на православните страни и след унищожаването на Второто българско царство.

В своите творби ГЦ проявява висока богословска култура, ярък ораторски талант и творческо въображение. Той обогатява традиционната поетика на житието и на похвалното слово, постига внушителност на човешкия образ, използва психологически характеристики, чрез които вопределена степен индивидуализира героите си. Освен това ГЦ проявява интерес към природата и описва няколко редки в старобългарската литература масови сцени. Природата присъства у ГЦ не само символично, а и като конкретна реалност. Новаторски елемент за средновековната литература е и автобиографизмът в някои от творбите на книжовника.

В жанрово отношение творчеството на ГЦ е разнообразно – поучителни слова (най-известно е «Слово за възнесение Господне»), похвални слова, жития, химнографски творби, речи. С най-високи художествени достойнства са «Надгробно слово за Киприан»(Киприан е също българин от Търново, роднина на ГЦ и дългогодишен Московски митрополит) и «Похвално слово за Евтимий».

«Похвално слово за Евтимий»

Похвалното слово представя Евтимий във времето на културно съграждане и във времето на опустошителното османско нашествие. Образът му е изграден като образ на духовен водач. В заглавието на творбата се казва, че е написана от митрополит ГЦ, следователно тя е създадена в периода, когато ГЦ е Киевски митрополит. Предполага се, че именно в Киев Евтимий е канонизиран за светец. „Похвално слово за Евтимий” е запазено в пет преписа от 16 – 17 век. То е изградено според новите жанрови и стилистични изисквания на Търновската книжовна школа, формулирани от патриарх Евтимий. Текстът съчетава характеристиките на жанровете житие и похвално слово. Произведението е замислено като похвално слово – това е казано от автора в увода и в краткото заключение. Житийните епизоди изпълняват функцията на „напомняния”, които мотивират похвалата. Подбудите, които подтикват автора да създаде творбата, са емоционално изтъкнати в увода – освен общодидактичната цел за пръв път в старобългарската литература се посочва и лична мотивация – авторът нарича себе си „чедо” на Евтимий. В изложението се разграничават две части – разказ-похвала за Евтимий монаха, отшелника и исихаста и разказ за Евтимий апостола и патриарха, който в края придобива и характеристиката на мъченик. Първата тематично обособена част разказва за Евтимий в Килифаревския манастир и за отношенията му със стареца Теодосий. Характер на предзнаменование има типично исихастката сцена на видението на Теодосий. То обаче придобива и конкретно-исторически смисъл – Теодосий вижда запустяването на манастира и апостолското гонение на Евтимий. Разказът за пребиваването на Евтимий в Константинопол и в Атон също е изграден обобщено. Съвсем друг характер придобива повествованието във втората тематична част – връщането на Евтимий в Търново, книжовно-преводаческата му работа, грижите му за търновското население като патриарх и накрая неговото извисяване до мъченик при завладяването на града от турците. Текстът изразява патриотичното светоусещане на автора и изгражда образа на агиогероя не само като образец на святост, но и като образец на родолюбие и саможертвеност в името на България. За пръв път Евтимиевата любов към Отечеството е изтъкната в първата част – той се завръща от Византия в Търново, защото разбира, че родината има нужда от него. Два епизода с изключителна драматичност разкриват мащабите на народната трагедия, патриотизмът на Евтимий и патриотизма на автора – избиването на 110-те търновски първенци, които отказват да приемат исляма, и раздялата на търновци със своя патриарх и духовен баща.

Последният патриарх на Второто българско царство е изобразен от ГЦ като изцяло предан на своя народ, на когото посвещава живота си. Той води българите по пътя на благочестието, съпричастен е с физическите им страдания, жертва се за тяхното духовно спасение. Изграден като образ на духовен водач, Евтимий от похвалното слово на своя ученик логично е сравнен с Моисей.

Създадената през 9-10 век българска литература е основа на старосръбската и древноруската литература. Произведенията, създавани в двата основни книжовни центъра – Преслав и Охрид – се преписват столетия наред. Старобългарският/старославянският/ език става първи литературен език за сърби и руси. През 14 и началото на 15 век, заедно с творби на сръбски книжовници, старобългарската литература оказва така нареченото Второ южнославянско влияние в Украйна и Русия.

8. Обобщение: Старобългарската литература и литературата на древна Рус

Когато в Киевска Рус официално се приема християнството /988 г./ България повече от 120 години е християнска страна и повече от 100 години населението й слуша църковни проповеди и чете на роден славянски /старобългарски/ език. През това време България усвоява многостранно византийската книжовна култура и създава собствена литература на високо художествено и философско равнище. Когато русите се покръстват, в културно отношение България стои по-високо и има дълголетен книжовен опит, превела е основния корпус византийска църковна книжнина и е създала обемиста оригинална литература. Това обстоятелство, както и близостта на славянските езици и приетият от двете страни византийски църковен модел, са предпоставките старобългарската литература от 9 и 10 век да премине в Киевска Рус. Произведенията на Климент Охридски, Черноризец Храбър, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Презвитер Григорий, Петър Черноризец, Презвитер Козма, Симеоновите сборници, българските преводи на жития, богослужебни книги, апокрифи са запазени в руски преписи от втората половина на 11 век насетне. Някои старобългарски творби като Беседа против богомилите на Презвитер Козма се откриват в пълнота само в руски преписи. Очевидно е, че до 12 век цялата българска оригинална и преводна литература се пренася в Киевска Рус. Няма конкретни данни как преминават отделните творби и сборници. Може да се предполага, че някои са пренесени от монаси преди официалното покръстване на русите за нуждите на неофициално функциониращите християнски общини; други вероятно са изнесени от Преслав от войници християни по време на Светославовите походи /968-971 г./; трети са пренесени по официален път след приемането на християнството от русите. Заедно с книгите естествено се приема и старобългарския писмен език като богослужебен и литературен език. Русите се запознават и с глаголицата и с кирилицата, но приемат преди всичко втората азбука, която по това време получава надмощие в България.

Преминалата сред източните славяни старобългарска книжнина от 9-10 век безусловно играе положителна роля като богослужебна литература и познавателно четиво. Тя дава образци за полемическо и панегирическо майсторство, става съставна част от руската литература и изиграва роля на фундамент за развитието на оригиналната древноруска литература. Българските творби често се четат и разпространяват в непроменен вид, но в някои случаи се допълват и преработват с оглед на руските условия и интереси, както става с някои гръцки творби в България. Тяхното използване в идейно отношение и като поетика продължава до 17 век. Български произведения като например Именник на българските ханове и „За буквите” от Черноризец Храбър стават исторически извор за нови съчинения.Беседа против богомилите на Презвитер Козма не само се преписва, но оказва голямо влияние върху творчеството на руски писатели, пишещи срещу ересите. Доказано е влияннието на Климент Охридски върху Кирил Туровски, Йоан Екзарх се приема от русите като класик наравно с отците на църквата, от него се влияе Владимир Мономах. Това осезаемо присъствие на старобългарската литература от 9-10 век в книжовния живот на древна Рус е известно като Второ южнославянско влияние, което всъщност е само българско.

Българската литература от 12 и 13 век има частично и незначително присъствие в руската книжнина. През 14 век обаче старобългарската литература отново бележи високи постижения и изпреварва другите славянски литератури. Отново се създават условия за нейното широко разпространение и влияние в руските земи. Най-ярко е изразено българското духовно присъствие чрез дейността на двама българи, които заемат митрополитски катедри – Киприан, митрополит Киевски и след това Московски, и Григорий Цамблак, Киевски митрополит. И двамата получават своето образование в България и на Атон и пренасят в руската книжнина езиково-правописните и литературните принципи на Патриарх Евтимий. В Киев и Москва те пишат редица творби и оставят имената си в духовната история на източните славяни. Тяхното дело е отразено в летописите. С творчеството си Григорий Цамблак силно влияе върху съчинения на Йосиф Волоцки, презвитер Илия и други руски книжовници. Освен това в Украйна и Русия преминават творбите на патриарх Евтимий и много от новите български преводи от гръцки език, направени през 14 век, като например преводът на Псевдо-Дионисий Ареопагит от Исай Серски. Българските книги, проникнали сред русите, въздействат върху оформянето на руската книга, върху езика и стила на литературните произведения. Това значително българско духовно присъствие в Украйна и Русия през 14 – 16 век, наред със сръбското, е известно като Второ южнославянско влияние.