Източници за изучаване на старобългарския език

От Уикикниги
Направо към навигацията Направо към търсенето

Въведение в старобългаристиката

Старобългарска фонетика

Старобългарска морфология

Старобългарски синтаксис

Приложения

Общ преглед[редактиране]

Старобългарският език се изучава по данни, извлечени от няколко вида източници, тъй като е мъртъв (повече от 8 века) език. Обикновеното класическо схващане е, че за изучаването на старобългарския език се използва малкия брой писмени паметници – глаголически и кирилски (т.е., писани с глаголица и кирилица). Смята се също, че ценни източници за изучаването на старобългарския език чрез сравнително-историческия метод са и съвременните териториални български говори (диалектите), топонимията, особено в области, които днес не са български, но където преди много векове е живяло българско население, а също и заемките от български в съседните неславянски езици, а и заемките от тези езици в български. Напоследък този кръг от източници се разширява, като към него се прибавят и двете старобългарски азбуки, старобългарските граматически съчинения и сведения, свързани с появата на старобългарския книжовен език, сравнителният материал от другите славянски и индоевропейски езици. По такъв начин за изучаване на старобългарския език могат да се използват, следователно, и по-късни български писмени паметници, които до известна степен са свързани с Кирило-Методиевата традиция. Не могат да се пренебрегнат и документите, писани на гръцки и латински, предаващи редица славянски собствени имена. Ето примерна класификация на източниците за изучаването на старобългарския език, дадена от Ив. Гълъбов1:

  1. Старобългарските азбуки.
  2. Старобългарските писмени паметници.
  3. Старобългарските граматични съчинения и сведения, свързани с появата на стария български книжовен език.
  4. Чуждите заемки в старобългарския език.
  5. Данните на съвременния български език и преди всичко на българските диалекти.
  6. Българската топонимия в съседните, главно неславянски страни.
  7. Българските заемки в чуждите (главно съседните неславянски) езици.
  8. Сравнителният материал от другите славянски и индоевропейски езици.

Но тази класификация е прокарана непоследователно във втора и трета точка и макар че замисълът е доста оригинален, използвани са различни критерии:

Затова, запазвайки единството на критериите, към горната класификация можем да внесем някои изменения и допълнения. Старобългарските писмени паметници няма да бъдат разкъсани на два дяла, а по-късните български паметници ще бъдат включени изцяло, но дотолкова, доколкото следват Кирило-Методиевата традиция. Това са онези паметници, които представляват късни преписи от канонни произведения. Ето как би изглеждала тази класификация:

  1. Старобългарските азбуки.
  2. Старобългарските писмени паметници.
  3. По-късните преписи на канонни произведения.
  4. Данни от чужди писмени документи.
  5. Чуждите заемки в старобългарския език.
  6. Българската топонимия (и в съседните страни).
  7. Данните от съвременните български диалекти.
  8. Сравнителният материал от славянските и индоевропейските езици.

Всички тези източници дават многостранен поглед върху старобългарския език, но не могат да се използват направо, без предварително изследване на фактите. Те имат различна стойност и значение, но въпреки това, никой от тях не може да бъде пренебрегнат. Чрез смелото им комплексно и системно използване може да се стигне до нови успехи в изучаването на старобългарския език, до разрешаване на много от проблемите, свързани с него.

Данни от чужди писмени документи[редактиране]

С какво могат да послужат данните от чужди (предимно византийски) писмени документи при изучаването на старобългарския език? На първо място, може приблизително да се установи гласежа на някои по-особени славянски гласни, съдържащи се и в собствените имена, предадени в такива писмени документи. Например в съчинението на Константин Багренородни (10 век) За народите името на киевския княз Светослав е предадено като Σβεντοσλάβος, от което съдим, че буквата ѧ се е произнасяла приблизително εν, т.е. е с носов призвук. За широкия гласеж на ят пък съдим напр. от една грамота на Василий Българоубиец от 1019 г., където в името на намиращия се сега в Сърбия град Срем (Срѣмъ) ят е предаден с α в израза ’επίσκοπος τοῦ Θρᾶμου (епископ на Срем), но в името на Белград, наричан в латински паметници Alba bulgarica, неудареният ят е предаден с ε: Βελάγραδα, което може да говори за различното звучене на ят в ударена и неударена позиция.

Средновековните византийски паметници ни служат за по-задълбочено изучаване на старобългарския език чрез сравняване на първите славянски ръкописи с гръцките оригинали. По този начин откриваме данни не само за възможностите на младия книжовен език, но и за подготовката на нашите първи книжовници – писатели и преводачи. Например, при съпоставителен анализ на текста от Супрасълския сборник с гръцките му оригинали, виждаме, че старобългарският книжовен език никога не е прекъсвал връзката си с живия народен език, но не използва механично системата и на народния, и на книжовния език, а творчески използва тези богати извори за художествен изказ3.

Чужди заемки в старобългарски[редактиране]

Чуждите заемки в старобългарските паметници се предават често по различен начин, което, след предпазливо използване, може да помогне за установяването на редица фонетични особености в старобългарски. Но трябва, на първо място, да се има пред вид, че при предаване на някои особени гръцки звукове на старобългарски, става замяна (субституция) на тези звукове с подобни славянски, но по-често те се придават със съответните гръцки букви: φ, θ, υ: ФΗΛΗΠЪ, ΘЄОДОРЪ, КѴРΗΛЪ, но и: ΠΗΛΗΠЪ, ТОМА (от гр. Θομᾶς), ΘЬМΗѢΝЪ (гр. θυμιάμα).

В чужди заемки неудареното а се предава с о: ОΛЪТАРЪ < лат. altare, ОЦЬТЬ < лат. acetum, МРАМОРЪ < гр. μάρμαρος (и метатеза на ликвидната съгласна). Но старобългарското о е било доста по-широко от сегашното, съдейки от факта, че гръцкото о е предавано с ѹ, когато не е било под ударение: ЄПΗСКОУПЪ, СОΛОУΝЪ. За двоякия гласеж на буквите Ѣ и Є съдим от следните факти, които ни предлагат някои случаи на предаване на чужди заемки в старобългарските паметници Мариинско евангелие и Асеманиево евангелие, където на гръцкото αι (=ε) съответства Ѣ срещу Є в Зографското евангелие: ΗЮДѢЄѬ, ГАΛΗΛѢЄѬ, ЄФΗМѢРΗѬ или редовното в старобългарски ОΛѢΗ срещу гр. ’έλαιον. Всички тези случаи с Ѣ за αι предават звук пред меки срички, което предполага преглас на Ѣ. По аналогичен начин се тълкува и появата на о в старобългарски, вместо гръцко ε: ВΗΘΛЄОМЪ в Савината книга, Асеманиевото еванглеие, Клоцовия сборник (освен и ВΗΘΛЄѤМЪ), което показва, че след гласна Є се е изравнявало по гласеж с О (или евентуално Є = , както е и сега в родопските говори)4.

В заети гръцки думи се откриват буквите Ѫ и Ѧ на мястото на гр. αμ, εμ, εν: СѪБОТА, СЄПТѦБРЪ, ΝОѦБРЪ, ДЄКѦБРЪ.

Българските заемки в чужди езици[редактиране]

Българските заемки в някои чужди езици също имат значение за определяне на звученето на характерни старобългарски вокали, каквито са Ѫ, Ѧ, съчетанията, предавани в старобългарски с РЪ, РЬ, ΛЪ, ΛЬ, начално РО от *ort: румънски dumbrava, dunga, munca, trîmba, zîmbi за Ѫ, bîrlog, bîrz, gîrlă, pîlc и др. за РЪ, РЬ, ΛЪ, ΛЬ в рум.; за Ѣ: hrên, nevêstê (от ст. бълг. ХРѢΝЪ, ΝЄВѢСТА) в истрорумънски; гр. χράνος, ’άστραχα, σάνον (ст. бълг. ХРѢΝЪ, СТРѢХА, СѢΝО), албански sanë и т.н.; за РО- от *ort: в албански robi, robinë, robërí, robërj и т.н., но и сръбски, хърватски и словенски: rob.

Българска топонимия в съседни страни[редактиране]

Българските топоними в Северна Гърция, Пелопонес, дори и в Южна Гърция, Румъния, Албания и Унгария ни дават също ценни данни за фонетичните особености на старобългарския език, тъй като славянското население в повечето от тези области е прекъснало непосредственото си общуване с общобългарското население, а по този начин и с общия езиков развой. А това е довело до относителна консервация на старобългарските топоними в неславянските езици, асимилирали местното славянско население в периода 9-10 в. Откриват се, първо, групи с неметатезирани групи or, ol, er, el между съгласни: Γαρδενίκα (*Gordьnikъ) (Лакония), Γαρδίκι (*Gordьkъ) (Месиния); Βαλτέτσι (*Boltьce); Βερζοβᾶ (*Berzovo) (Аркадия); Βερζοβίτσα (*Bergovica), Σαλμενῖκον (*Solmenikъ) (Ахая), но и с метатезирани групи: Βρέστενα (*Brěstьna), Μπελιγράδια (*Běle Gradě) (Лакония), Κράβαρι (*Kravari) (Аркадия), Κράλη (*Kraljь) (Ахая). Тези примери в съпоставка с примери от съчиненията на Йоан Екзарх (като ЗАΛЪТАРЬ) показват, че в 10 век метатезата на ликвидите не е била престанала да бъде жив процес. На мястото на слабия малък ер се появява винаги гласна ε или ι: Γαρδενίκα, Γαρδίκι, Βαλτέτσι, Σαλμενῖκον, Βρέστενα, което подкрепя тезата, че в Кирило-Методиевите паметници слабият ер е все още редовно предаван5.

В Южна Гърция се пазят имена като ’Όραχος, ’Αράχοβα, Λιασίνοβα и т.н. с широк вокал за Ѣ в ударена позиция, срещу Βρέσθενα, Μπελιγράδια, Γκολέμι, Βελά с ε за Ѣ в неударена позиция или позиция пред палатализирана съгласна. В българските топоними в Румъния Ѣ винаги е предаден с широк вокал, а на мястото на Ѫ, както вече видяхме от заемките, стоят съчетания от u или î + m: Dumboslul, Dumbrava, Dîmboviţa и т.н., т.е. с различни застъпници за голямата носовка, съответстващо и в съвременните български диалекти. Отбелязахме и предаването на старобългарските съчетания от плавен консонант и ерова гласна, но в румънски се предават с гласни пред ликвида: Dîlga, Vîrbov, Tîrg, което съответства на примерите от Кръглата църква в Преслав: СМЬРТЬ, ПЬΛТ и т.н.6.

Унгарската столица Будапеща също носи следи от българския славянски етнос в името си. Втората част Пещ(а) пази стара форма с рефлекс ШТ за *kti ̯.

Топонимичният материал ни дава и сведения за границите на българските говори и за разположението им около 9-10 в., а именно това са били обширни области, обхващащи почти цяла Гърция, Южна и част от Северна Албания, голяма част от днешна Румъния, част от Унгария, поречията на Морава и Тимок, дори и обширни области около Цариград в Мала Азия (досега неизследвани в топонимично отношение).

Българските диалекти[редактиране]

Съвременните български диалекти също ни предлагат изключителен материал, особено по-архаичните родопски говори и говорите около Солун и в Южна Албания, пазещи много характерни черти, присъщи и на старобългарския език, каквито са запазените носовки, архаично склонение, остатъци от y (Ы) и др.

Съпоставянето на старобългарския език с други езици[редактиране]

Съпоставянето на особеностите на старобългарския език с другите славянски и индоевропейски езици ни помага да разрешим някои проблеми, които на пръв поглед са необясними. Така напр., благодарение на сравнението с полски А. Хр. Востоков стига до заключението, че Ѫ и Ѧ в старобългарски са означавали носови вокали. Сравнението пък с някои индоевропейски езици ни помага да разберем защо в именителен падеж множествено число при имената мъжки род с основа на задноезична съгласна, последната се подлага на II палатализация, а именно защото в праславянски са имали окончание за мн.ч. дифтонг oi ̯, който едва по-късно, след завършването на действието на I палатализация, се е монофтонгизирал до i: ДРОУГЪ, ПОДРОУЖΗЄ но ДРОУЅΗΗ.

Но и във всяка друга област, този метод на сравнително изследване е от изключително значение. Сравнително-историческият метод е основен метод в старобългарското езикознание.

Цитирана литература[редактиране]

  1. Ив. Гълъбов Старобългарски език с увод в славянското езикознание, С. 1980 г., стр. 39.
  2. Ек. Дограмаджиева Нова, оригинална разработка на въпросите на старобългарския език в сп. Paleobulgarica, 4, 1980 г., стр. 117.
  3. Ек. Дограмаджиева Структура на старобългарското сложно съчинено изречение, С., 1968 г., стр. 201.
  4. Ив. Гълъбов Старобългарски език с увод в славянското езикознание, С. 1980, стр. 85-86.
  5. Ив. Гълъбов, пос. съч., стр. 89-90.
  6. Ив. Гълъбов, пос. съч., стр. 91.