Основни теоретични и методологични принципи в изследването на старобългарския

Въведение в старобългаристиката

Старобългарска фонетика

Старобългарска морфология

Старобългарски синтаксис

Приложения

Връзките на старобългаристиката с други лингвистични и нелингвистични дисциплини са многостранни, което спомага за осъществяване на комплексен подход към въпросите на старобългарския език и ни дава широк славистичен и индоевропеистичен поглед върху тези проблеми. Защото, ако не познаваме останалите славянски езици, не можем да направим верен извод за приблизителния гласеж на т.н. “юсове”; ако не сме запознати с индоевропейското езикознание, по-точно с късното състояние на индоевропейския праезик преди разпадането му, то не можем да предположим, че старобългарските ерови гласни са имали лабиален характер или пък можем само да съставим такава хипотеза, изхождайки от старобългарските вокализирани ерове и от съвременното състояние в някои славянски езици (горнолужишки и словашки, където има двояк рефлекс и на двата ера, макар и не винаги).

При изучаването на старобългарския език се използват паметници не само от т.нар. канон, но и извън него. Това е наложително, тъй като за повечето от произведенията на старобългарските писатели добиваме представа от късни преписи (такива са „За буквите” на Черноризец Храбър, „Беседа против богомилите” на Презвитер Козма и др.). Следователно, всички факти, които привличаме при изучаването на старобългарския език, се използват синхронно и диахронно съпоставени (вземайки пред вид количеството и честотата на употребата им), защото езиковите факти съществуват в система на свързани структурни отношения. Затова при изследването на старобългарския език, изучавайки едни или други елементи от строежа му и определяйки по тях някои други, установяваме изменението на един елемент и отчитаме, че това трябва да повлече изменение на още елементи. Такъв метод на изследване на старобългарския език, а и на езика изобщо, се нарича сравнително-исторически. Така например, чрез този метод се стига до извода, че в старобългарски са престанали вече да действат законите за възходящата звучност и синхармонизма в рамките на сричката (например, поява на задноезични гласни пред палатална съгласна: жалъ от *žĕlь<*gēlь, сродно с литовското gela (болка, страдание), старовисоконемското quala). А тези промени от своя страна повличат след себе си всички останали фонетични промени, които настават не само в български, но и във всички останали славянски езици, а това са: затваряне на сричката, изпадане на слабите ерове, асимилационните явления между съгласните с различна звучност в средисловието и в сандхи-позиция, промени в квантитета на гласните, а оттук и нови изменения в квалитета им, прозодични промени и т.н.

Комплексният сравнително-исторически метод при изучаването на старобългарския език ни помага да подхождаме научно към езиковите явления, съществуващи на старобългарска почва и да разрешаваме вярно възникващите проблеми. Чрез следването на такъв път се утвърждава научната и културната стойност на старобългарския език не само за славистиката, българистиката, индоевропеистиката или изобщо за езикознанието, а и за световната човешка цивилизация.